По време на войната във Виетнам, американските военни пръскали с „Agent Orange“ над виетнамската джунгла. Така те унищожавали листата на дърветата, където са били скрити партизаните. Последствията за Виетнам са били много сериозни.

4,8  милиона човека са били заразени от тези химикали. Стотици хиляди от тях са загинали, а милиони хора, включително и техните потомци продължават да боледуват поради тази отрова.

В бедно село в северната част на Виетнам в малка къща живее едно момиче на име Нгуен. Тя е една от многото, които са получили „наследство“ от войната.

Нгуен се е родила без ръце, затова ежедневната си работа върши с краката. Тя живее с родителите си в провинция Вин Фук.

Нгуен може да върши домакинска работа. Тя се грижи за племенниците си, като по този начин помага на своето семейство.

В свободното си време чете книги и да използват Интернет. Тя мечтае за собствен малък дом, за да живее спокойно в своето село.

Веднъж на един евреин му дошли на гости приятели. Той решил да им покаже местните забележителности.

И понеже обичал да се хвали много, се получила следната история:

– Погледнете тази къща, аз съм я построил.

– И тази статуя, аз съм я изваел.

– И …..аз го убих.

Какво мислите, че се крие зад многоточието?

Не, не е човек, успокойте се. Ще ви подскажа малко. Става дума за „забележителност“, която в името си съдържа намек за нещо мъртво.

Е, досетихте ли се?

Навярно съвпада и с ….

Отговор: ером овтръм.

Радой чуваше шума от долните етажи на къщата, но това като, че бе някоя друга къща в някоя друга страна. Стържещ звук се разнасяше от местенето на тежки сандъци по каменен под. Долавяше разговори на простонароден латински.

Може би това е Утопия. В самия център на това място, се намира град на име Амауротум – градът на мечтите.

Уморен от усилията да разбере тайните на света Радо се отпусна на леглото.

Долови някакво движение до себе си и извърна глава, за да види кой е. Беше Михо, момчето, което му помагаше в последно време.

– Спомням си, – прозвуча дрезгаво гласът на Радо, – Кале, алхимиците, машината за развиване на паметта.

– Джако прави такава за нашия владетел, за да стане най-мъдрия в света, – каза бързо Михо, – но той едва ли ще се научи да я ползва.

– Това са фантазии, – каза Радо, а температурата му се покачваше.

– Не, истина е, – възкликна Михо. – Има един човек в големия град, който е създал жива душа. Цялата от вътре е покрита с малки рафтове. На тях можеш да намериш определени свитъци, изписани откъси, които изпълняват ролята на ключове.  С тях отварят кутия с ключ, в която има друг ключ, който отваря друга кутия с ключ и т.н. Тези ключове не са направени от метал, нито кутиите от дърво.

– Какви са тия щуротии, които ми разправяш, Михо?

– Това съвсем не са щуротии, – възмутено реагира Михо. – Те са изградени от човешки дух и ще остане, когато всички други книги бъдат изгорени. Ще ни дават възможност да помним не само миналото, но ще знаем и бъдещето. Ще виждаме формите и обичаите, които един ден ще се видят на нашата земя.

– Това ми звучи доста налудничаво, – каза Радо. – Аз искам машината за паметта на Даниел.

– Казват, че побягнал от страната и оставил недовършена машината, – каза Михо.

– Знаеш ли, чух за него, че не говорел и не се хранел, потресен от възможностите на сглобеното от него устройство.

– Други разказваха, – започна плахо Михо, – че от машината излезли демони и го подгонили. Той побягнал и оставил всичко, и книгите, и дрехите си, нищо не взел със себе си.

– Дали не са останали някакви чертежи от изобретението му, – с надежда каза Радо.

– Има ли смисъл, – засмя се Михо. – Така и така нищо няма да разберем от драсканиците му. Какво точно е представлявало това негово изобретение, едва ли някой ще разбере някога.

– Печатна преса, която сама пише книги и ги отпечатва. Мозък, който функционира отделен от тялото…. Това ми се иска да видя …. Как е постигнал това? – въздъхна дълбоко Радо.

Двамата замълчаха. На Радо не му оставаше много.

„Може би тази нощ ще си отиде“ – помисли си Михо и очите му се насълзиха.

Навън се стъмваше. Денят избледняваше и отстъпваше място на нощта. Вятърът накланяше дърветата, а дребни капчици оросяваха листата. Природата е готвеше да заплаче.

Този необикновен проект е разработен от японската архитектурна фирма Mizuishi Architect Atelier. Малката къща е построена на един тесен триъгълен участък и заема само 29 квадратни метра.

Изненадващо е колко функционален и просторен е този дом.

Начинът, по който е разпределено пространството е впечатляващо.

Жилищната част е разположена на първия етаж. Прозорците от двете страни създава усещане за свобода.

Трапезарията и кухнята са разположени на втория етаж, който е  с висок таван, който като че ли се стреми към покрива.

Интериорът на къщата е направена с вкус в минималистичен стил.

Всички стени са боядисани в бяло, за да разширят визуално пространството.

Германофобията е страх от всичко германско, а също така и негативно отношение към хора с немски произход. Причина за появата на този страх е агресивната политика на Германската империя в началото на века и Третия райх за периода 1930 1940 г.

Явлението германофобия във Великобритания се е наблюдавало след френско-пруската война  1870-1871 г. Във Великобритания германците били евтина работна ръка. В съзнанието на англичаните германците обикновено били фризьори, часовникари, пекари, музиканти, улични хулигани и крадци.

През 1914 г. германофобията е обхванала поти всички сектори на руското общество.

Нека не започваме с безмисленото преименуване на Петербург в Петроград или това, че голяма част от украинските и руските германци били изпратени в Сибир.

Писателят Л. Пантелеев си спомнял за „отпечатаните в типографията плакати, които висели на всяка площадка на парадното стълбище на пуришевската къща на Улица Фонтанка 54. Те гласели:

„Да се говори на немски е забранено“.

Крокодила на Корней Чуковский също изказва подобни забрани:

„Как смееш тук да ходиш.

И по немски да говориш?“