Ветеринарът прегледа кучето и възкликна:

– Той има захарно лице.

– Захарно лице? – изненада се собственика на кучето Стоян.

Ветеринарът се усмихна:

– Това е термин, използван за ретривъри, чиито лица преждевременно побеляват. Това е просто знак за вътрешната сладост.

По-късно размишлявайки върху този момент, Стоян се запита:

– Какво изразява лицето ми, когато другите ме погледнат? Дали забелязват преобразяващата сила на любовта на Исус в сърцето и живота ми?

Божието присъствие в нас може да бъде привлекателно за другите, което е дело на Божията любов.

Лицата ни може да не блестят като Моисеевото, но като прекарваме време в Неговото присъствие, Той ще става все по-очевиден в нас.

Нека лицата ни блестят поради Божията любов, за да могат и другите да пожелаят и обикнат Господа.

Чу се дрезгав глас в нощта:

– Здравей! Мога ли да се постопля малко.

Доньо се скара на кучето:

– Стига си лаял! Пусни човека, да дойде до огъня!

– Благодаря, – непознатият се приближи. – казвам се Матьо.

Той пуска тежката си чанта на земята с облекчение:

– Давам предимство на огъня и почивката пред това бреме.

Доньо се засмя:

– Съжалението е голяма тежест, ден след ден, миля след миля. Носенето на гузна съвест увеличава товара.

Матьо побутна шапката си малко назад и прибави:

– Нашата съвест е система за предупреждение. Тя ни е дар от Бога. Той е написал закона Си на всяко сърце и след това ни е дал съвест, за да различаваме правилното от грешното.

– Съвестта ни се прекланя пред всичко, на което даваме най-високо място в сърцата си, – поклати глава Доньо. – Ако Исус е Господ, съвестта ни ще бъде чувствителна към Него, водейки ни в Неговата добра, съвършена воля и живот в увереност и мир.

– Така е, – съгласи се гостът край огъня. – Ако нещо или някой друг освен Исус заеме трона, съвестта ни ще отслабне. За съжаление, при лоши влияния, тя може дори да загуби всякаква чувствителност.

Задуха студен вятър. Матьо забеляза, че и двете обувки на Доньо бяха цъфнали. От там се показваха мръсните му пръсти.

– Какво ще кажеш да ти поправя обувките? – предложи Матьо.

– Благодаря, – веднага се отзова Доньо. – Аз пък мога да ти помогна да олекотиш чантата си. Със сигурност ще улесни пътя ти.

Двамата решиха, че на другия ден, когато е видело, взаимно ще си помогнат.

Кучето на Митко бе нападнато от друго много по-голямо от него и едва не го уби.

Митко настоя пред собственичката на голямото куче:

– Приспете вашето куче. Ще ви създава много главоболия.

– Това, което направи моето куче е ужасно, – отговори собственичката на големия пес, – но аз все още го обучавам и още не съм приключила с него. Моля ви да поизчакате малко.

Бог би казал за всеки , който те нападне:

– Това, което направи, беше неприемливо, непростимо, но още не съм приключил с него. Той е все още част от Моя план. Аз не се е отказал от него. Той може да е извън волята Ми, но не и извън обсега Ми.

Ние почитаме Бога, за това не трябва да виждаме враговете си като провали, а като Негови проекти.

Мариана посети приюта за животни, който се намираше в края на града.

Тя огледа всички кучета и си хареса едно, което не привличаше много погледите.

То не бе красиво, бе прекалено рунтаво, а крайниците му се губеха в козината.

Когато Мариана каза на кучето:

– Тони.

Животното размърда уши и я погледна с очакване.

– Ето това куче искам, – Мариана посочи с ръка песа, който бе откликнал на измисленото от нея име.

– Хубаво е, че ще го вземете, – усмихна се една от жените, които се грижеха за кучетата, – защото тези дни правеха сметка да го приспят завинаги. То е тук, доста отдавна и никой не го иска, а е толкова кротък и послушен.

Когато освободиха кучето от клетката, където бе затворено, то завъртя щастливо опашка и без много да му се обяснява, тръгна покорно след новата си стопанка.

Тони бе много предан. Макар и необучен, той разбираше командите на Мариана.
Нощно време спокойно спеше до леглото на стопанката си.

Минаха много години, а той бе неотклонно до нея.

Един ден внезапно Тони започна да скача до Мариана и да я ближе по лицето.

Тя му се караше, но кучето всяка вечер повтаряше това си действие.

– Скоро той започна да скача в скута ми, за да ближе лицето ми всеки път, когато седнех, – обясняваше Мариана на приятелката си.

– Това може да не е случайно, щом го повтаря многократно, – забеляза жената, на която Мариана се бе оплакала.

– Виж, за това не съм се замисляла сериозно, – отбеляза Мариана.

Внезапно тя трепна и прибави:

– Знаеш ли, може би имаш право?! Тони ме облизва на едно и също място по лицето. Може би там има нещо …

Мариана отиде на лекар, който констатира:

– Микроскопичен тумор. Ако бяхте се забавили по-дълго, това щеше да ви убие.

Мариана прегърна Тони, благодари му и го възнагради с това, което най-много обичаше. Тя се бе доверила на инстинктите му и бе щастлива.

Стефка бързо се убеди, че се е сдобила не просто с домашен любимец, а с нещо повече от това.

Подариха ѝ куче, което тя нарече Пепи.

Животното доказа не веднъж, че главата му е пълна с разнообразни лудории.

Един ден Пепи успя да затвори котката, живееше в този дом много преди това, в собствената си клетка.

Тя не бе особено щастлива от случилото се и непрекъснато мяукаше, докато бе освободена от „затвора си“.

За разлика от нея Пепи бе много радостен.

Той се усмихваше, осъзнавайки, че нападението и затварянето е сто процента успешно.

Стефка галеше новия си любимец и усмихвайки се казваше:

– Как можеш да му се ядосаш. Вижте колко е сладък!