Милан бе затворен заради престъпления, които бе извършил през изминалия си живот. Съдът го бе признал за виновен по всички обвинение. Осъди го на смърт.
Нощта клонеше към своя край. Скоро щеше да се разсъмне. Бледият силует на деня вече се прокрадваше в мрака.
Стъпките на пазача отекваха като ехо, блъскайки се в каменните стени на затвора. Часовете се нижеха бавно и угнетяващо.
Милан седеше на каменния под на килията и чакаше всеки момент да го повикат и да изпълнят смъртната му присъда. Това очакване бе тягостно и мъчително.
– Кога ще дойдат най-сетне?! – питаше се Милан.
Самотата и чувството за вина го бяха смазали и съкрушили. За него нямаше никаква надежда. Ще го убият и …… край.
Изведнъж до вратата спряха стъпки и се щракна ключалката. Милан очакваше пазачът да му каже:
– Време е да платиш за греховете си.
Но чу нещо съвсем друго:
– Вие сте свободен. Взеха Исус вместо вас.
Вратата широко се отвори и пазачът извика:
– Какво чакаш? Излизай!
Милан изведнъж се оказа без окови. Престъпленията му бяха простени.
– Какво стана? – учудено попита Милан.
– Получи незаслужена милост – благодат! Христос отне греховете ти. „С Божията благост се оправдаваш даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса. Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра“.
