За всекиго по нещо

На Красимир му се наложи, четири години след животоспасяващата му трансплантация на костен мозък, да направи повторно изследване на кръвта.

Хубавото бе, че костният мозък на донора беше осигурил необходимото, за да го излекува, но …

– Какво е това? – извика лекарят, когато видя резултатите.

– Нещо лошо ли има? – тревожно попита Красимир.

– Виж – и докторът подаде изследванията на пациента си.

Красимир нищо не разбра от тях, колкото и старателно да се вглеждаше. За това докторът обясни:

– ДНК в кръвта ти е станала като на твоя донор.

– Как така, нима не е моето ДНК? – учудено попита Красимир.

– От една страна погледнато това има смисъл, – каза докторът и разроши косата си. – Целта на процедурата беше да се замени отслабналата кръв със здрава от донора, но …..

Направиха просто изследване. Обърсаха с тампон бузите, устните и езика на Красимир.

– Това е невероятно, възкликна докторът, – всички те показват ДНК на донора ти.

– Нима ще се превърна в него? – уплашено попита Красимир.

– Не, ти ще запазиш собствените си спомени, външен вид и част от оригиналното си ДНК, – отговори докторът, – но все пак ще бъдеш нова личност.

Този случай не ви ли прилича на получаване на спасение?

Когато с доверим на Господа, започва нашата духовна трансформация и ние ставаме ново създание.

Не се нуждаем от ДНК натривки или кръвни тестове, за да покажем, че трансформиращата сила на Исус е жива в нас.

Тази вътрешна реалност трябва да е очевидна от начина, по който действаме в света около нас като благи и състрадателни един към друг, прощавайки си един на друг, точно както в Христос Бог ни прости.

Още от сутринта всичко му вървеше наопаки. Изтърва автобуса, а другият щеше да дойде след половин час.

Закъсняваше.

Изведнъж до него изсвириха спирачки и спя кола.

– Вики, накъде? – попита го шофьора на колата.

– О, Радо, тъкмо на време идваш, – възкликна Виктор. – Закъснявам вече.

– Къде да те хвърля? – услужливо попита Радослав.

– Пред църквата.

Колата потегли.

Когато пристигнаха Виктор бързо благодари и ускори крачка към църквата.

Хвалението бе свършило.

Нямаше много места и Виктор се настани до едно малко момче. Леко се наведе и шеговито попита детето:

– Къде според теб се намира душата на човека?

Момчето се замисли и отговори:

– Предполагам в главата, защото всички разсъждения идват от мозъка.

След това то се усмихна и се поправи:

– Не, душата е в кръвта.

– Вярно, но в кой стих го пишеше? – почеса се по главата Виктор.

Пастирът започна да проповядва и двамата млъкнаха.

Минеше ли облак, бързо се изливаше или подгонен от вятъра потегляше нанякъде. В такова време никъде не може да се излезе, но Дичо и Хари се бяха събрали и както обикновено си бъбреха.

– Представи си едно обикновено тяло, – обясняваше Дичо. – Един ден левият му крак получи лека травма. Подпухва, а десният крак получава допълнителна тежест при ходенето. Това продължава, докато левият крак оздравее. Или към очите се насочва прах и ръцете инстинктивно се повдигат, за да ги предпазят.

– Разбирам на къде биеш, – усмихна се Хари. – И аз се сещам за подобен пример. Температурата на мозъка се повишава. Последва прозявка. Тя разтега челюстта, за да увеличи притока на кръв. И не само това. Предизвиква рязко вдишване, с което се охлажда кръвта насочена към мозъка.

– А сега всичко това съпоставете с начина, по който човек реагира в различни ситуации, – предложи Дичо и веднага представи своя. – Аз съм получил тежко известие. Изпаднал съм в шок от вестта. Какво ще направиш тогава?

– Ще остана с теб, докато всичко отмине.

– Вкопчваш се в мен, докато напълно се възстановя, – потрива доволно ръце Дичо. – А сега си представи, че Петър от нашия клас те е обидил жестоко…….

– Единствено родителите ти могат да те дистанцират от нараняването и да предложат по-добър изход за в бъдеще, – бързо реагира Хари. – А сега ти си представи. Тревогата ти нараства. Непрекъснато си повтаряш: “ Как ще се измъкна от тази каша?“

– Ще се намеся и ще ти помогна да се справиш с проблема, – Дичо тупна с ръка по крака си. – Нали за това съм ти приятел, да ти донеса облекчение и утеха.

– И до какъв извод стигнахме? – попита Хари.

– Във тялото всичко е така съединено, че болката на една част се усеща от всички му останали части, – отбеляза Дичо.

– А как е при хората?

– В една здрава общност людете също са чувствителни към радостите и скърбите на другите, – довърши заключението си Дичо.

– А сега си представи, че окото се опитва да скрие нараняването от ръката, – Хари предизвика Дичо за нов размисъл със ситуация, корено различна от предишните. – Какво ще последва?

– Тялото ще се изолира и нещата ще се объркат.

– Чудно ли е, че сме най-здрави, когато умишлено решим да разчитате на околните да ни подкрепят и защитават?

– Понякога се опитваме да направим същото и за тях?

Двете момчета се засмяха и погледнаха навън. Небето бе избледняло, а слънцето весело се усмихваше.

Елена стоеше мълчаливо. Тя бе отчаяна в болничната стая. От време на време поставяше ръка на гърдите на малкия си син, за да провери дали още диша.

Дишането му бе плашещо плитко. Кожата му бе синкава. Детето беше в безсъзнание. Дрехите му бяха попили кръвта му. Миризмата бе непоносима, но болката на Елена я правеше безчувствена.

Лекарите се готвеха да оперират малкото момче. Елена прегърна сина си, преди да им го предаде.

Изведнъж цялата история случила се на Голгота едновременно я смачка и освободи. Тя осъзна по-ясно фактите за страданието и смъртта на Исус на кръста.

– Колко голяма е била любовта на Отца към нас, – прошепна тихо Елена, – че позволи на любимия Си Единствен Син да изтърпи такова незаслужено страдание. Да пролее Невинната Си кръв, за да покрие мръсотията и срама ни, и да ни приближи до Себе Си.

Синът на Елена оцеля след операцията, но случая ѝ разкри една неподозирана реалността:

– Колко често забравяме, че Бог с любов и доброволно предложи Своя Син да понесе наказанието за нашите грехове, – очите на младата майка се насълзиха. – Бе пролята невинна кръв…… Исус умря вместо мен.

Голяма част от болката ни се явява като последица от греховете ни и неправилните избори, които правим.

Но Бог, в Своята безкрайна милост и състрадание към нас, ни избави от нашето самоосъждане и ни предлага вечен живот.

Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.