Джиниър Уелс е бил знаменит изпълнител на блус, предимно на устна хармоника. Той е бил певец и музикален критик на „Филаделфия Инкуайърър“.

Уелс до такава степен се вманиачил в свиренето на блус, че рискувал да попадне в затвора заради това.

Като тинейджър отчаяно мечтаел за устна хармоника. Видял такава в една заложна къща. Той имал само долар и половина, а тя струвала два долара. Джиниър хвърли парите на касата, грабнал хармониката и избягал, но после бил заловен.

Избегнал наказанието само защото съдията по делото, поискал да го чуе как свири на хармоника. Правистът бил толкова очарован, че сам доплатил 50-те цента.

У Уелс имало такава сила и емоционално присъствие, че дори когато го слушали на запис, го виждали пред себе си.

Секретарят на Шаляпин Пьотър се опитал да отърве известния оперен певец от любопитните журналисти.
Когато в хотела дошъл известен театрален критик, Пьотър му казал:
– Шаляпин е много зает, но на всичките ви въпроси мога да отговоря и аз.
Критикът го попитал:
– Какви са бъдещите планове на маестро Шаляпин?
Пьотър запонал да обяснява:
– Отначало отиваме в Милано, където ще пее в Ла Скала, след това в Лондон ще дадем концерт за краля на Англия, след това ….
Тогава от съседната стая прогърмял гласът на Шаляпин:
– Пьотър, всичко е много точно! Само не забравяй да ме вземеш със себе си!

Литературният критик Леви Стал е намерил знак съставен от двоеточие и скоби означаващ усмивка в текста на поема отпечатана през 1648.
Това стихотворение „Към Фортуната“ е написано от английския поет Робърт Херик. То е влязло в единствения приживе издаден негов сборник „Геспериди или съчинения светски и духовни“.
Първите две строфи от стихотворението изглеждат така:
Tumble me down, and I will sit – Свали ме, и аз ще седя
Upon my ruins, (smiling yet:) При моите руини (продължава да се усмихва:)
За да провери дали има някакви правописни грешки в резултат на отпечатването, Леви се обърнал към двутомните събрани съчинения на Херик, публикувани скоро от издателството на Оксфордския университет и забелязал, че двоеточието присъства и там. Критикът отбелязва, че поезията на Робърт Херик е много остроумна и за това е напълно възможно, той да е изобразил усмивка чрез препинателен знак.
Преди това емотиконът за усмивка е бил намерен в стенограма от речта на Ейбрахам Линкълн, публикувано в New York Times, през 1862 година. В публикувания текст, както е обичайно, е отбелязано мястото, където речта на говорителя се прекъсва от аплодисменти. Една от тези икони е, както следва: „аплодисменти и смях – :)“.
Въпреки това, скептиците смятат, че публикуваните „усмивки“ в стиховете през 1648 г. и речта на Линкълн във вестника в 1862  са резултат на печатни грешки. Те се опират на факта, че в издадените стихове на Херик, писани през XIX век на съответстващите места двоеточие няма. Решаващ аргумент в този спор могат да се окажат само записките на поета, ако са запазени.
Популярния емотикон за усмивка се появява след нахлуването на електронните средства за комуникация. През 1982 г. знаците за весела и тъжна усмивка са предложени от Скот Фалман. Те бързо се разпространили в Университета Карнеги Мелон, където работел Фелман, а след това продължили и по-нататък.

Мария Юдина, известна пианистка, получи плик, в който имало 20 хиляди рубли, това били много пари по това време.
Съобщили й, че това е направено по личното указание на другаря Сталин.
Юдина е била сред любимите пианисти на Йосиф Сталин. Една нощ през 1944 г., когато Сталин чул по радиото концерт за пиано номер 23 от Моцарт в нейно изпълнение, очите му се напълнили със сълзи и той веднага поискал да се направи запис, за да го има винаги при себе си.
Въпреки признанието на лидера, пианистката останала безкомпромисен критик на режима. И когато й била дадена награда от Сталин, тя я дарила на православна църква, за „безкрайни сталинистки грехове“.

Получавайки парите тя седнала и написала писмо на Сталин:
„Благодаря Ви, Йосиф Висарионович, за Вашата помощ, аз ще се моля за вас ден и нощ и ще моля Бог да прости греховете Ви пред народа и страната. Бог е милостив, Той ще прости. А парите давам за ремонта на църквата, която посещавам“.
Трудно е да се повярва, че може да се каже такова нещо на вожда……
„Думите й звучаха неправдоподобно, – пише Шостакович, – но тя никога не е лъгала.“
Своя разказ за тази невероятна история Шостакович завършва така:
“ На Юдина нищо не направили. Сталин замълчал“.

Григ дал голям концерт в Осло, чиято програма изцяло се състояла от произведения на композитора.

В последната минута Григ решил накрая на концерта да изпълни произведение от Бетховен.

На следващия ден в най-големия столичен вестник се появила доста остра рецензия от един известен норвежски критик. Той изобщо не харесвал музиката на Григ.

Критикът особено остро се отнесъл към последното изпълнение на концерта, отбелязвайки, че това „съчинение е просто смешно и съвършено неприемливо…“

Григ позвънил на този критик по телефона и казал:

– Вас ви безпокои духът на Бетховен. Длъжен съм да ви съобщя, че последното произведение, изпълнено в концерта на Григ, съм съчинил аз!

От срам, нещастният опозорен критик получил инфаркт.