В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

Слоновият крак отвън изглежда като масивен стълб с плоска подметка.

Въпреки това, можем да кажем, че в действителност слонове ходят на пръстите си като кучета или коне.

Целият товар при тези огромни животни пада на предните пръсти.

Петата на слона е силно повдигната, а стъпалото е образувано от дебел слой мазнина.

Беше вечер. Петък, последния ден от работната седмица. Стоян Горанов излизаше от центъра на големият град.

Изведнъж видя светеща табела: „Натоварен трафик в следващите две мили“.

Стоян се ядоса:

– Какво? Що за съобщение е това. Петък вечер е. Естествено е трафикът да е натоварен.

Тогава се появи следващото съобщение: „Внимавайте със спрелите автомобили ….“

Едва сега Стоян разбра и се плесна с длан по крака.

– Това е очевидно, – засмя се той. – Цялото съобщение не се събира на табелата, затова се появява в две части.

Явно той бе прочел само първата час, за това се ядоса толкова прибързано.

– Колко забавно, – каза си Стоян. – Ако Бог реши да ни разкрие бъдещето, има ли смисъл това, ако не се осъществи първо настоящето? Какво ли щях да разбера, ако бях прочел първо втората половина на съобщението?

Стоян се размисли върху случая. Той знаеше, че нищо случайно не става.

– Винаги ми се е искало да знам какво ме очаква, особено когато ми предстоят трудности, – призна пред себе си Стоян. –  Но Бог многократно ми е показвал, че бъдещето няма смисъл, ако първо не преживеем днешния ден.

Стоян импулсивно махна с ръка и продължи:

– Какво толкова съм се запритеснявал за бъдещето, нали Господ е обещал да бъде с нас винаги?

Бъдещето зависи от настоящето. Но каквото и да се случва занапред, Бог ни предупреждава, за да се подготвим, така че да го преодолеем и да бъдем победители във всяка ситуация. Но дали Го слушаме и внимаваме на предупрежденията Му

То вървеше по улицата проскубано, с едно ухо, с възпалена лапа, висяща опашка, нещастни очи, в които трептяха сълзи като перли.

Никой не го забелязваше. А ако го забележеше го навикваше. А то вървеше и тихо плачеше…

Понякога срещу него замахваха с пръчка, а то едва успяваше да избяга и да се укрие някъде.

Горкото, с болка си мислеше: „Аз съм такъв изрод. Кой ли ще ме вземе да живея при него?“

Така си вървеше по края на пътя.

Изведнъж пред себе си видя нозе, огромни два крака, обути с високи ботуши.

Изплашено до смърт то затвори очи.

А човекът се наведе и каза:

– Какъв красавец! Виж и ухото! Ще дойдеш ли с мен? Ще бъда много щастлив. Принцеса и дворец не мога да ти обещая, но с мляко и наденичка ще те гощавам.

Мъжът се изви и протегна длан към него. Той за първи път държеше в ръката си коте.

Човекът погледна към небето и си помисли: „Дъжд май закапа“.
А това беше котето, което плачеше от радост.

– Страхувам се да отида с дъщеря си до магазина, – оплакваше се Елена  на приятелката си, млада майка като нея. – В магазина Мими става напълно невменяема.

– Да не е болна?- учудено попита приятелката ѝ.

– Не! Вчера падна на пода пред входа на отдела за детски играчки и започна да вика: „Искам всичко“.

– Това е направо ужас, – съгласи се приятелката ѝ.

– В нашето семейство всички са спокойни и трезвомислещи, – каза Елена. – Изглежда в родилното са я подменили…..Такова крещене и тропане с крака ….

Другата майка въздъхна и безпомощно вдигна рамене.