Страхил стоеше на края на детския басей и се страхуваше да скочи. Той беше само на три години и половина.

Майка му беше във водата и го подканяше:

– Хайде, скачай. Няма нищо страшно. Да знаеш колко е хубаво във водата.

Страхил се дърпаше и бе отстъпил една крачка назад. Уплашено гледаше водата и не мърдаше.

– Трябва да те бутне някой, за да направиш нещо рисковано, – започна да натяква майка му. – Нямаш никаква решителност и активност. Ако бе някое друго дете, отдавна да бе скочило.

Подканянията и увещанията продължиха тридесет минути. Най- накрая Старахил скочи във водата. Той усети, колко е хубаво във нея и раздвижи даже ръце и крака.

Това не бе единствения случай, в който Страхил проявяваше несигурност и страх. Родителите му постоянно мърмореха след него:

– Ако не бъде подтикван непрекъснато, нищо няма да направи сам. Отглеждането му  е толкова трудно.

Страхил растеше, а това се повтаряше отново и отново. Трябваше да бъде убеждаван и подтикван, за да ходи на училище, да тренира някакъв спорт, да бъде с приятели на празниците и да отива на купони.

Минаха години. Страхил беше младеж на двадесет години, но още живееше при родителите си и нищо не правеше сам. Очакваше хората да му кажат какво да направи.

Дядо Петър реши сериозно да се заеме с младежа. Често говореше с него. Насърчаваше го сам да взема решения, да си поставя задачи за деня и седмицата. Страхил много се ентусиазираше, но всичко приключваше веднага, щом се разделеше със стареца.

Забравяше какво са си говорили или загубваше листа, на който бе записал някои „важни“ неща.

– Всъщност нищо не мога да направя самостоятелно, – оплакваше се Страхил на дядо Петър. – Все някой трябва да ме тика и да ми напомня, какво е нужно да направя.

– Но ти правиш толкова много други неща, за които никой не ти казва нищо, – възрази веднъж дядо Петър. – просто не си ги забелязал.

Страхил го погледна изненадано и се замисли. Почеса се по главата и попита:

– Ясно, а сега кажи ми как да се преборя с това?

– Много просто, – засмя се старецът, – започни да записваш нещата, които правиш, без някой да те кара.

– Ще пробвам, – засмя се младежът, макар че не беше сигурен до колко може да му помогне това.

Всяка вечер Страхил започна да отчита нещата, които бе направил самостоятелно, без „напътствия“. След една седмица броят на тези действия започна да расте.

Младежът започна да се чувства по-самоуверен.  Откри нови заложби в себе си. Започна да усеща, че и той е способно човешко същество.

След хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.

– Къде отиде Любовта? – попита малкото Щастие своя баща.

– Тя умира, – отговорил бащата. – Хората, синко, не ценят това, което имат. Просто не умеят да обичат.

Малкото Щастие се замисли.

– Когато порасна , ще започна да помагам на хората.

Минали години. Щастието пораснало и станало голямо. То помнело за своето обещание и с всички сили се стараело да помогне на хората, но хората изобщо не го чували.

Постепенно щастието от голямо се превърнало в малко и започнало да закърнява. То започнало да се страхува, че съвсем ще изчезне.

И тръгнало на дълъг път, за да открие лекарство за своя недъг.

Щастието дълго вървяло, но никого не срещнало по пътя си. Станало му лошо и то спряло да си отдъхне. Избрало едно разперило клоните си дърво и задремало. В просъница чуло приближаващи се стъпки.

Отворило очи и видяло, че по пътя вървяла грохнала старица, облечена в дрипи. Тя била боса и се подпирала на дървена тояга.

Щастието се втурнало към нея.

– Седнете. Сигурно сте много уморена. Трябва да си починете и да се подкрепите.

Краката на старицата се подкосили и тя рухнала на тревата. След като си починала малко, тя казала следното на Щастието:
– Обидно е да те смятат за грохнала, а аз съм още млада. Наричат ме Любов.

– Вие ли сте Любовта?! –  попитало поразено Щастието. – На мен са ми разказвали, че Любовта е най-прекрасното нещо на света.

Любовта внимателно го изгледала и попитала:

– А ти как се казваш?

– Щастие.

– Наистина ли? На мен също са ми казвали, че Щастието е прекрасно.

И тя измъкнала от своите парцали едно огледало. Щастието погледнало отражението си и се разридало. Любовта нежно го прегърнала.

– Какво са направили с нас тези зли хора? – изплакало Щастието.

– Няма нищо, – казала Любовта. – Ако ние сме заедно и си помагаме, бързо ще станем млади и красиви.

Там под зеленото дърво Любовта и Щастието сключили съюз и решили никога да не се разделят.

От тогава, ако си тръгне Любовта от някъде, заедно с нея си излиза и Щастието. Те не могат да съществуват отделно, но хората и до сега не могат да разберат това.

Жената на един агарянин имала ужасни болки в гърдите. Лекарствата, който ѝ давали лекарите, не ѝ носили облекчение.

Състрадателният ѝ съпруг я качил на коня си и двамата се насочили към женски манастир, известен с чудотворните лечебни свойства на светената си вода.

Валял силен дъжд и двамата съпрузи изгубили пътя, защото той бил размит. Едва вечерта пристигнали в манастира, когато монахините си лягали.

Пазачът не им отворил вратата. Тогава те го помолили за една стомна със светена вода. За него всички води били еднакви. Налял им вода от най близката локва, като предварително я размътил с краката си.

На другия ден агарянинът докарал вол в дар за манастира, като благодарност за изцелението на жена си.

Когато пазачът чул разказа на щастливия съпруг за чудото, случило се на жена му, се покаял пред Господа за своето коравосърдечие и високомерие.

Добромир стигна до колата си. Извади ключовете, за да отвори вратата, но тогава нещо привлече вниманието му. Един младеж се прехвърли от колата си в инвалидна количка и се насочи по улицата, която беше доста стръмна.

Добромир се приближи до младежа и каза:

– Навярно си решил да тръгнеш по тази стръмна улица, по която аз току що слязох?

Младежът само му кимна с глава в знак на съгласие.

– Имаш ли нещо против да ти помогна?- попита Добромир.

И още преди младежът да каже нещо. Добромир хвана дръжките на количката и започна да я бута нагоре.

– Казвам се Добромир, – представи се той на младежа.

– Аз съм Станчо. Обикновено се изкачвам сам по тази стръмна улица, но като ми предложи, реших да не възразявам. Знаеш ли, понякога си представям как тичам нагоре по тази улица, както  едно време, когато имах крака.

– Какво е станало с краката ти? – попита Добромир.

– Катастрофа, неприятна работа, – смръщи вежди Станчо.- Връщахме се от състезание. Бяхме спечелили всички възможни първи места. Правехме планове да копунясваме край морето …. Тогава ни блъсна някакъв пиян …. Най-добрият ми приятел загина на място. На другите им се размина само с натъртвания и драскотини, а аз ……. останах парализиран от кръста надолу …… За миг животът ми коренно се промени.

– Съжалявам, – каза Добромир, той не знаеше какво да каже в случая, за да утеши Станчо.

– Все пак се радвам, че останах жив, – засмя се Станчо. – Всеки път, когато си спомня за приятеля си, как загина, все си обещавам да живея пълноценно и заради него.

– Какво правиш тук? – попита Добромир, за да разсее мрачните спомени на Станчо.

– След катастрофата трябваше да се откажа от мечтата си. – тъжно каза Станчо. – Може странно да ти звучи, но исках да спечеля златен медал на Олимпиада. Кандидатствах и ме приеха тук да уча. Разбрах, че мога да допринеса нещо в живота и по друг начин.

– Майка ми често казваше, че някои мечти умират, за да се родят други, – насърчително каза Добромир. – Ти ще успееш. А какъв искаш да станеш сега, след всичко, което ти се е случило?

– Предприемач или може би да имам собствен бизнес, – замислено отговори Станчо. – Но най-много от всичко….. усещам в себе си сили …… да бъда водач.

– О, личи си, не се предаваш лесно, – усмихна се Добромир.

– Благодаря. Повечето хора трудно биха си представили водач в инвалидна количка, нали? Но Рузвелт един от великите водачи в американската история, също е бил в инвалидна количка. Може краката ми да са слаби, но важното е характерът и волята ми да бъдат силни.

– Няма нищо невъзможно за човек, който вярва, – каза въодушевено Добромир.

Станчо погледна часовника  си и извика:

– Съжалявам, че трябва да тръгвам, но имам лекция след пет минути. Довиждане и много ти благодаря.

Двамата си стиснаха ръцете и Станчо се отдалечи.

– Надеждата умира последна, – каза си Добромир, когато се върна при колата си.- Важно е човек да има мечта и да я следва.

Качи се в колата и потегли.