В стаята нямаше много хора. Те бяха вперили очи в Ина и внимателно я слушаха. Тя бе слабо чернокосо момиче с живи кафяви очи.

– Когато пристигнах за първи път в Израел, не можах да разбера защо евреите наричат ​​търговските си центрове „каньони“.

– Наистина ли така ги наричат? – изненадан попита Влади.

– В Америка има Гранд Каньон и това е разбираемо, – добави Таня, – но какво е общото между търговски център в Тел Авив и тясна долина, по чието дъно пълзи река като змия?

– И аз така бях объркана, – призна си Ина, – докато не започнах да изучавам иврит.

– И какво? – в очите на Сашо се четеше огромно любопитство.

– Оказа се, – Ина огледа групата дяволито, – че израелските каньони нямат нищо общо с впечатляващите снимки на пътешествениците.

Всички мълчаха и зачакаха по-подробно обяснение.

– Местните израелски каньони, – започна да обяснява Ина, – произхождат от думата „купувам“ – לקנות – [ликнОт] и «покупка» — קנייה – [книйЯ]. Струва ми се, че няма нищо по-интересно от това да можеш да определиш корена в еврейския глагол и да видиш колко думи са образувани от него.

– И какво следва от това? – намръщи се Боби. – Трябва да изучаваме езика, а не да го сравняваме с подобно звучащи думи от родния.

– Боби, знам, че не си от много ученолюбивите, – засмя се Ина, – но това, което каза е точно така. Приличащите се по звучене чужди думи много рядко означават едно и също с тези в родния ни език.

Още не бе почнало да прежуря. Теодор се разхождаше в градината и избираше прохладните сенки.

Изведнъж се спря. Погледът му бе привлечен от пчелите, които кацаха върху градинския чай. Възхити се на пищните клони на растението образуващи храст.

– Неговите сини цветове подмамват пелите, – отбеляза Тодор.

През есента той бе наблюдавал как жена му изряза това буйно растение до корена. Тогава си бе казал:

– Сигурно иска да се освободи от този бурен.

Но сега бе свидетел на сияещия син цвят, който предизвикваше интерес, а през есента тази резитба му се струваше брутална и жестока.

Когато Бог ни подрязва и окастря, не може да не сме си викали:

– Едва ли някога ще можем отново да разцъфтим и преуспеем.

Но Исус ни насърчава:

–Дръжте се за Мен, защото само така ще можем да дадете много плод. “ Отделени от Мене, не можете да сторите нищо“.

Ако постоянно черпим духовна храна от Господа, то ще имаме красота и плодовитост в живота си.

В трудни моменти, нека да се доверим на Бога, защото Той работи в живота ни така, че да ни донесе промяна достигаща до съвършенство.

Храстите от чимшир бяха спретнато подстригани. Плевелите между тя изчезнаха набързо. Пълзящият бръшлян, който заплашваше да ги задуши, бе изтръгнат. Свеж слой слама покриваше земята.

Манол радостно отърка ръцете си и полепнала пръст падна. Огледа синовете си и извика към тях:

– Хубава работа свършихме. Сега Данчо да вземе количката и двамата нахвърляйте малко пръст от тая, дето е зад къщата. Нея добре съм я наторил. А после нахвърляйте малко от нея около дръвчетата и храстите.

– Татко, докога ще скубем плевели? – попита Калоян. – Нали ги скубахме, а те пак поникнаха.

– Някои от тях, – започна да обяснява бащата, – имат дълбоки и дебели корени, чрез които се възстановяват.

– Ех, де да можехме изцяло да ги изтръгнем, – тежко въздъхна Данчо.

– Нашето плевене забавя растежа им до известно време, – поясни Манол. – Докато не ги изкореним, резултата ще е същия. А за това е нужно много на дълбоко да се копае.

Двете момчета гледаха тъжно към почистените от плевели растения.

– Тогава какъв смисъл има да ги плевим? – попита отчаяно Данчо.

– Това се случва и с нас, – добави Манол, без да отговори на сина си.

Момчетата го погледнаха изненадано и в един глас извикаха:

– Как се случва?

– Когато не успяваме редовно да признаем греховете си пред Бог, те се разпространяват и придобивайки сила.

– Е, какво толкова правим? – реагира нервно Калоян. – Не сме убили, не сме откраднали, ….

– Малките неща като нетърпение, завист, одумване, мърморене и много други обхващат нашата градина на живота и ни задушават. Трябва да се справим с греха, преди да е станало късно.

– И как можем да направим това? – попита Данчо.

– Първо, – Манол вдигна показалеца си нагоре, – трябва да го признаете. И това става след като го разпознаете. Нали помните стиха: “ „Ако изповядаме греховете си, той е верен и справедлив и ще ни прости греховете ни и ще ни очисти от всяка неправда“.

Момчетата гледаха баща си със зяпнала уста и не смееха да помръднат, да не би да пропуснат нещо от казаното.

– Второ, – продължи Манол, – трябва да се покаем от греха. А това означава, че не трябва да го повтаряме.

– А ако не можем? – попита настръхнал Калоян.

– Тогава искаме Бог да ни помогне. Молим Го да ни даде сили да го преодолеем и да не го повтаряме вече. Плевенето на нашата духовна градина ще доведе до живота, който Исус ни обеща.

Данчо и Калоян въздъхнаха облекчено. Те разбраха, че докато бъдат с Бога, Той няма да ги остави.

Вечерта бе притихнала и се гушеше в настъпващия мрак. На двора още не бе застудяло много и бай Манол шеташе.

Той забеляза съседа си Нестор, че и той не се бе прибрал и се усмихна. Поглади мустака си и каза:

– Като гледам как се развиват животът и любовта на мнозина днес, виждам страх.

– Какъв страх бе, Маноле? – попита неговия съсед Нестор.

– Хората се страхуват да не направят грешка, да не изпуснат нещо или да пропуснат възможност, – разкърши рамене Манол. – У други пък виждам гордост. Те настояват да живеят живота си по свои собствени правила, така че никой да не може да застраши свободата им.

– Че само това ли е? – подхвърли Нестор, като махна с ръка.

– Виждам също и похот. Защо да се посвещаваш да обичаш някого, когато можеш просто да се възползваш от него физически? Страхът, гордостта и похотта са коренът на много от проблемите, които се появяват във взаимоотношенията ни, – отсъди строго Манол.

– В днешно време никой не се стреми към любов, – додаде Нестор.

– Страхът кара човек да се затвори в себе си и да се отдръпне, – продължи да разсъждава на глас Манол, – докато любовта е открита и дава щедро. Гордостта не би поела риска да открие истинското си „аз“ пред другия, но любовта е уязвима заради нея. Похотта заявява на другия, че иска само част, която можеш да използва, докато любовта обхваща цялата личност, в най-добрите и в най-лошите ѝ моменти.

– Докато страхът, похотта и гордостта управляват взаимоотношенията ни, за каква любов може да се говори!? – отбеляза Нестор. – Такава е ситуацията днес.

– Виждам поколение, изгубено в бурното море на любовта, което не е наясно как да плава в него и как да избягва капаните на страха, похотта и гордостта, тъжно поклати глава Манол. – То се носи по течението, блъскано от ветровете и вълните.

– Какво да се прави? Такива са времената, – примирено добави Нестор.

– Нужен ни е навигатор, – твърдо заяви Манол.

– Какъв навигатор? Този уред поема и контрола плавателния съд, като го насочва безопасно през скалите и плитчините до пристанището. А в живота?

– Сред несигурността на днешния ден ти също можеш да се придвижиш напред. Бог е Този, Който те е създал и е единственият, Който може безопасно да те води. Достатъчно е да Му кажеш, че се нуждаеш от някой, който да те приведе през бурите в живота и Той ще поеме руля и ще те направлява, като добър навигатор.

Самуил бе вперил поглед в дървото, което се виждаше най-добре от прозореца. По него имаше изсъхнали клони, които трябваше да се орежат.

Наблюдаваха се и множество зелени филизи, които бяха като че ли нарочно струпани на едно място. Един добър градинар би ги окастрил, може би щеше да остави едно, най-много две от тях.

Самуил обичаше музиката и бе посветил живота си на нея. Сега наложената изолация поради карантината, го бе малко депресирала. Той сядаше пред пианото, но това, което изтръгваше от клавишите му, не го радваше.

Гледайки към раззеленилото се дърво, Самуил си каза:

– Едно дърво процъфтява, когато тежките му клони и външната зеленина се подрязват, така че да могат да се насочат хранителните ресурси към останала част от дървото. А не е ли така и с музиката?

Той разкърши рамене и започна замислено да крачи из стаята.

След малко монологът му продължи:

– Музиката не е колекция от случайно събрани ноти. За да се създаде красива песен, човек трябва да подрязва „чуждите “ звуци.

Мислите му го обърнаха към собственият му живот.

– Същият принцип, – продължи разсъжденията си Самуил, но вече в друга посока, – може да се приложи и към собственият ми живот. Ако искам животът ми да се превърне в свята песен, трябва да премахна това, което ненужно го обременява.

Изведнъж спря насред стаята и се запита:

– От къде идва това ненужно бреме? От нещата, които знам, че са неправилни, а допускам компромис със тях. Тогава песента няма да звучи ясно и завладяващо, а ще дрънчи и скрибуца с едно натрапващо се оправдание: „И другите така правя“……

Самуил внезапно млъкна. След няколко минути отново се чу гласът му:

– Но това няма да бъде музика излъчваща любов, милост, прошка, …., а някаква какофония от звуци без всякакъв синхрон. И какво излиза?

Самуил погледна отново дървото.

– Нужно е да да позволя на Създателят ми да окастри ненужното в мен, за да преизобилва Божията сила чрез мен в музиката, която ще прелива от душата ми.

Коренът на еврейската дума за песен ז-מ-ר има друго значение и то е „подрязвам“. Може би сега по-ясно разберете връзката между песен и подрязване.