Януари. Рано сутринта термометърът показваше минус 5 градуса. Маринела раздаваше сено на конете. Почти всички коне позволява да бъдат прегърнати и погалени и едва след това се заемаха със закуската.

Но когато Маринела приближеше Нели, тя присвиваше уши. Кобилата се обръщаше с гръб и бе готова да я ритне. Маринела бе свикнала с тази ѝ реакция и стоеше на безопасно място.

Когато доведоха кобилата, ветеринарът я предупреди:

– На Нели трябва да се даде  „добър урок“. Тя трябва да разбере, кой тук е главния. Агресивна кобила е, с лош характер и проблеми в поведението. Ако ви ритне, когато ѝ носите храна, нека усети силната ви ръка, а храната приберете до следващото хранене. Осен това я поставете в малък бокс, по-лесно ще я хващате и когато отивате при нея не забравяйте камшика си.

Маринела гледаше своенравната кобила и си каза:

– Тя не разбира, че съм станала от топлото легло, специално да ѝ донеса храна.

А след това поемаше дълбоко дъх и започваше да увещава Нели тихо:

– Не се страхувай, няма да отида никъде, ще бъда с теб, до когато ти пожелаеш.

Маринела знаеше, че кобилата не я разбираше, но се надяваше животното да усети любовта в гласа ѝ.

Когато Нели завършваше закуската, навеждаше глава пред Маринела, която я чешеше между ушите.

– Странно, – чудеше се Маринела. – Защо трябваше да давам урок на тази нежна наранена душа.

Конюшнята скоро бе посетена от едно 12 годишно момиче, за което казваха, че има лош нрав и проблеми в поведението. Ана, така наричаха това опърничаво момиче, бе отказало да говори пред трима светила на медицината, а на психолога се бе изплезило, защото ѝ бе поставил диагноза „разтройство, причиняващо опозиция“.

Ана дори бе ударила социалния работник, който дойде в дома ѝ специално, за да работи върху промяна на поведението ѝ.

Ана често бе напускала дома си, без да се обади на родителите си. Какви ли не наказания прилагаха спрямо нея, но резултат нямаше.

Единственото добро, което можеше да се забележи у това дете бе привързаността му към кучето му.

Когато Ана видя Нели, тя веднага я обикна. Маринела разказа на момичето, как са искали да „подчинят“ кобилата, а след това я попита:

– Какво щеше да стане ако бях последвала съветите на ветеринара?

– Тя щеше да рита още по-силно, – отговори бързо Ана. – В тесния бокс, би се подчинила, но ако ѝ се отдадеше възможност да избяга, нямаше да можете да я стигнете. Аз я разбирам.

Маринела погледа изненадано момичето, а Ана продължи да обяснява:

– Тя не прави това нарочно и съвсем не иска да ви обиди. Просто тя се страхува.

– И какво трябва да се направи тогава? – попита Маринела.

– Тя се нуждае от увереност, че може да ви се довери, че ще бъдете до нея дори, когато ви рита.

Нужно е търпение. Колкото повече я притискате, толкова по-зле тя ще се държи. Тази кобила не може да постъпи по друг начин.

Родителите на Ана слушаха обясненията на дъщеря си за Нина и разбраха как да се държат спрямо нея.

През следващите няколко месеца Ана посещаваше редовно Нели.

Беше настъпила сериозна промяна в отношението на родителите към Ана, но и детето бе станало по-спокойно.

Животно от Калифорния, което се чувствало самотно, много искало да бъде с други коне. Тогава то решило да побегне през прозореца на конюшната.

Но до своите събратя, намиращи се в другите помещение, конят не достигнал, защото се заклещил в прозореца и успял да излезе само наполовина.

Собствениците на животното извикали пожарникарите, а на тях им е бил необходим цял час, за да освободят пленника

След това коня бил заведен при ветеринара за преглед. Особена тревога предизвикало състоянието на краката на неуспешния беглец.

За щастие този инцидент завърши за коня без последствия. Той се оказал напълни здрав.

Бурлаците, вървейки по брега покрай река или канал, теглели срещу течението с помощта на въжета речен съд по някоя от големите руски реки.

Съществували са речни платноходи, където бурлаците са вървели по палубата, дърпайки въжетата на кораба, които по-рано са били завързани нагоре по течението с котва.

Да се пусне котва било много сложно, за това бурлаците предпочитали традиционния ход.

През 19 век бурлатското корабоплаване било утеснено от конно, когато на палубата се движели и вършели същата работа коне.

А Иван Кулибин измислил и тествал водоход, при който котвата се издърпвала от въртящи се от течението на реката колела, но поради високата си цена този проект не получил широко разпространение.

Пътят на коприната бил дълъг древен караванен маршрут, свързващ Източна Азия (Пекин) с Европа (Истанбул).

Първи изследвали и използвали този път китайските търговци, които търгували с Европа. Те продавали ценни предмети като коприна и подправки, а използвали парите, за да купят злато, сребро и коне. Тези търговци били подложени на различни опасности по целия този път, за това трябвало да имат достатъчно кураж, за да го изминават.

По пътя имало много трудности, в това число резки и изтощителни температурни разлики.

Когато приближавали пустинята Гоби, горещината била непоносима и единственият начин за оцеляване са били оазисите, пръснати из пустинята. Те осигурявали на пътниците храна и вода.

Преминавайки района на планинската верига на Хималаите от другата страна, търговците замръзвали от студ. Освен това, прехода през проходите се усложнявали от факта, че планините били покрити със сняг.

Изследователите, представляващи норвежки ветеринарен институт, са установили, че собствениците на коне  могат да общуват с конете си с помощта на специални знаци.

Интересното е, че конете са се научили да искат, да им се свали или качи покривалото.

В бъдеще се очаква да се разшири „конния език на жестовете“.

Специалистите са провели проучване, включващо 23 коня, всеки от които вече са свикнали с факта, че по време на захлаждане те могат да поискат да бъдат покрити с одеяло.

По време на експеримента зоолозите са научили конете да кимат на лист хартия, на който е нарисувана хоризонтална черна линия, когато на животните им е хладно. Този жест означавал, че конете трябва да се покрият с одеяло.

При движение на главата към лист с вертикална линия, означавало, че трябва да се махне одеялото.

При ранните етапи на тренировките при изпълнение на искането, конят получавал храна всеки път.

Ежедневните тренировки се провеждали по 10-15 минути на ден. След 11-я ден конят привиквал на „правилата“, а след две седмици напълно съзнателно показвал един или друг знак.

Интересното е, че конете възприели първите тренировки с голям ентусиазъм. Те сами идвали при хората и привличали вниманието им с различни звуци.