Вечер, но прекалено тъмна. Облаци затуляха небето и не се виждаха луната и звездите.

Слави седеше в любимия си фотьойл и се чувстваше самотен. Той бе тъжен заради проблем, който не бе споделил с никого.

Изведнъж си спомни въпросът, която бе чел в една книга:

„Ако дърво падне в самотна гора и няма никой наблизо, който да го чуе, то издава ли звук?“

Това бе породило много философски дебати, но отговор нямаше.

Слави се усмихна и попита:

– Когато никой не чува вика ми за помощ, Бог чува ли го?

Спомни си за един от псалмистите, който бе изправен пред заплахата от смърт и победен от страдание, как се бе почувствал изоставен, но въпреки всичко бе извикал към Бог, защото знаеше, че Господ слуша и ще му помогне.

Когато никой не знае нашата болка, Бог я знае. Когато никой не чува виковете ни, Той ги чува.

Знаейки, че Бог ще ни покаже Своята любов и защита, ние можем да сме спокойни в трудните моменти.

Можем да имаме мир, укрепени от увереността в Божието присъствие и помощ.

Отговора на въпроса на Слави, дали Бог го чува, е да.

Божията помощ и присъствие е нашата почивка.

Насъбралите се на мегдана коментираха скорошните земетресенията, които оставиха много хора без подслон, храна и топлина в това студено време.

Отзивите бяха различни.

Някои се заеха даже да разкриват причините за това нещастие, което бе постигнало толкова много хора.

– Не трябва да бързаме с изводите, – наблегна бай Сотир.

– Така си е, – подкрепи го Генчо. – Бихте ли купили къща, ако ви беше позволено да видите само една от стаите ѝ? Бихте ли си купили кола, ако видите само гумите и стоповете ѝ? За да преценяваме нещата добре, трябва да ги видим цели.

– Едно падение не прави човека некадърен…., – обади се Стоян.

– Едно постижение също не го прави успешен, – побърза да добави Ганчо.

– Житейските злополуки и ужаси са само страница от голямата книга на живота, – каза бай Сотир. – Докато не разберем цялата история, не бива да даваме преценка за житейските бури.

– Само Един знае какво става и какво ще последва, защото Той е Авторът на тази книга, – извиси глас Христо. – Знайте, че Той вече е написал и последната ѝ глава.

Мария пътуваше във влака и докато четеше подчертаваше и си правеше бележки в полетата на книгата.

Майка и дете седяха срещу нея и разговаряха:

– Това е книга на библиотеката и по нея не трябва да се драска.

– Но, мамо аз само си отбелязвам неща, които ми харесват.

– Това не е твоя книга, – наблегна майката. – Не можеш да правиш така.

Мария бързо остави химикалката. Тя не искаше малкото дете да пренебрегне думите на майка си и да последва нейния пример.

Детето не разбираше разликата между повреждането на заета книга и правенето на бележки в такава, която притежава.

Истинската свобода не е правото да правим каквото си искаме, а да постъпваме, както трябва.

Ние следваме стъпките на Исус, когато използваме свободата и избираме това, което е необходимо за изграждаме другите, вместо да служим на себе си.

Слънце и невероятно време. Повече отколкото можем да си мислим или мечтаем.

Хората плъзнаха по горите. Други се пребориха с мързела си и вместо да се излежават пред монитора или екрана на телевизора, покориха макар и някои от по-малките върхове.

Борис имаше навика да предвижда всичко напред и всяко отклонение го водеше до отчаяние и съмнение в собствените му способности.

Днес той заедно с баща си Симеон Владовски се изкачваше по стръмната пътека към върха на планината, който двамата бяха покорявали не един път.

– Трудно ми е да се примира с това, че Бог е определил всичките ми дни напред, – задъхвайки се сподели Борис. – Някои от тях могат да бъдат толкова ужасни ….. дори нетърпими.

– Редактирането им би било много по-лошо, – каза Симеон. – Ако ужасните и безсмислените дни са извън Неговия контрол, биха били много по-непоносими и тягостни, но това е най-малкото.

– Какво по- лошо от това може да се случи? – намеси се неочаквано Борис.

– Такива дни биха се оказали извън изкуплението. Той знае как най-добре можем да достигнем до спасението си, дори и при най-мрачните обрати, които настъпват в живота ни понякога.

– Искаш да кажеш, че Бог най-добре може да създава и твори истории? – попита закачливо Борис.

Симеон смръщи вежди, недоволен от иронията, която усети в гласа на сина и продължи назидателно:

– Той знае, не Му е чуждо съхраняването на семена от умиращи дървета, от които по-късно ще израстат стволове с мощни корони.

– Но хората са уязвими. Те скърбят и се питат, защо ми се случи всичко това? – тъжно се усмихна Борис.

– Истината, – въздъхна уморено Симеон, – носи увереност и надежда. Въпреки, че нещата не стават така, както очакваме или бихме искали да бъдат знай, че все още нищо не е приключило …

– Да, всеки ден определен от Бога, записан в Неговата книга е по-надежден и безпогрешен, – най-накрая се съгласи и Борис. – Той ще ме води към единственото най-добро за мен.

Филип се опитваше да прави нещо, но нямаше какво.

Бе нервен. Потропа с пръсти по масата. Кръстоса крака и се удари по коляното.

Взе книга прелисти я, но нямаше желание да чете.

Взря се в стенния часовник. Той цъкаше монотонно, а стрелките му обикаляха в кръг.

Филип се нуждаеше от отговор и то веднага, но времето се движеше по-бавно отколкото му се искаше.

Искаше му се да заплаче, защото това успокоява душата, но не можеше.

Внезапно се завъртяха думи в устата му. Той не можеше повече да ги задържи.

– Господ е делът ми, за това на Него ще се надявам , – извика Филип. – Той е достатъчен. Отговорът ще дойде.

Понякога нещата се бавят, движат се бавно, но стабилно, като капки изпълващи кофа. Докато дойде ден, когато осъзнаеш, че тя вече е препълнена.

Всяко утро Филип изпълняваше своята част и се отказваше от надеждите си, но това бе достатъчно за да го поддържа, докато получи очакваното.