Таня чакаше в кафенето на летището. Скоро щяха да пристигнат със самолет нейни близки.

Изведнъж келнерът изтича към вратата и започна да крещи:

– Всички на изхода, бързо на изхода!

Той размахваше ръце и сочеше към вратата.

Никой не знаеше какво става. Хората започнаха да се блъскат. Някой по микрофона си дереше гърлото:

– Бързо напуснете летището…

Един старец мина покрай Таня и го чу да мърмори:

– Такова нещо по-рано никога не се е случвало. Дори не знаем какво да правим.

Второто съобщение по микрофона звучеше още по-объркващо:

– Останете в терминала.

След 30 минути бе възобновена евакуацията. Всичко ставаше много бавно само по две стълби.
Тези, които бяха по-отзад почувстваха напрежението в предните притискащи се тела едно о друго.

– Там има бомба, – викаше някой отчаяно, – трябва да бягаме.

Едни тичаха, други стояха вцепенени.

Хората се движеха и блъскаха като бушуваща вълна по време на буря.

Сътрудниците на летището изобщо не знаеха какво да правят. Те един през друг повтаряха:

– Евакуирайте се….. там имаше експлозия….

– Стойте по местата си ….

– Напуснете…

Двама лекари си проправяха път през тълпата. Те се движеха към мястото на експлозията.

– Аз съм лекар, – каза единият.

– Да вървим натам, – посочи с ръка другият.

Заеха се бързо с първите ранени и започнаха да оказват помощ и на останалите от пострадалите.

Имаше много хора, които също се опитваха да помогнат. Полицаи и военни бяха целите в стъкла. Те не усещаха, че са наранени, а гледаха да спасяват хората.

Имаше много мъртви и огън наоколо. Някои държаха пожарогасители, опитвайки се да потушат пламъците.

Изведнъж тавана рухна, много хора останаха под развалините. Младеж ровеше отломките и вадеше хора. Някой умираха в ръцете му.

Една жена държеше детето си на ръце и говореше като обезумяла:

– Моето дете… къде е детето ми?

Младежът я дръпна настрани:

– Успокойте се! Детето ви е в ръцете. С него всичко е наред.

Някои от хората, които извадиха изпод отломките паднали от тавана, бяха с откъснати крака, други бяха останали без ръце. Повечето лежаха в локви кръв и не можеха да се обърнат.

Младежът заедно с още мъже пренасяха ранените на безопасно място.

Това бе същински ад. Множество умрели, ранени и объркани от страх хора изпълваха картината на разрушенията…..

– До кога? – крещеше една жена и скубеше косите си. – Няма ли кой да спре този поток от мъка? Кой ще спре тези кръвопролития? На кого са нужни?……

В палестинския град Хан Юнис, който се намира на територията на ивицата Газа, през 2007 г. е открит прекрасен зоопарк. Местният бизнесмен Мохамед Авайда инвестирал стотици хиляди долара за откриването на зоологическа градина, която е наречена South Forest Park.

В нея били събрани множество екзотични животни. Изглеждало, че зоопарка го очаква светло бъдеще. Но през лятото на 2014 г. той се е превърнал в истински концлагер за своите обитатели.

По това време в района Хан Юнис се изострил палестинско-израелският конфликт, предизвикан от терористичните атаки на ислямската организация ХАМАС. Въоръжените сили на Израел предприели ответни мерки и Хан Юнис се оказал в центъра на военния конфликт.

Въпреки че зоопарка бил в страни от престрелките, обслужващите животните хора не можели да изпълняват задълженията си. Малцина смелчаци прибягвали между престрелките и се опитвали да нахранят животните с останалите запаси от храна, но те много бързо свършили, а не могло да се организира нова доставка на провизии. Най- накрая обслужващия персонал на зоопарка оставил животните на произвола на съдбата.

Когато ситуацията в района на Хан Юнис се стабилизирала, хората се върнали в зоопарка. Там ги очаквала ужасна картина. Били останали живи само 20 животни, а 250 от тях умрели от гладна смърт. Сухият и ветровит климат на Палестина не дал възможност на телата да се разложат и ги превърнал в мумии.

Зоопаркът в Хан Юнис е станал поредният ужасяващ пример за чудовищните последици от военните конфликти. От това, че хората не могат да се разберат, страдат животните. Ако всичко продължава с такива темпове, скоро планетата ни ще се превърне в безжизнена пустиня.

Испанският художник Алфредо Наваро се е родил на източното крайбрежие на Испания в град Алкой през 1965 г. Неговият баща е бил художник и винаги е подкрепял Алфредо в неговите художествени начинания.

Наваро е започнал да рисува още на 5 години. Постепенно баща му го е научил на техниките свързани с маслената живопис. Когато Алфредо станал на 13 години, той започнал да рисува с маслени бои.

Първо Наваро е учил в училище за изящни изкуства. След това продължава обучението си във Валенция.

На 19 години Алфредо започва да рисува с маслени бои професионално. През 1986 г. получава първо място на художествена изложба в Галация.

Наваро вярва, че неговият метод е на границата между реализъм и хиперреализъм. Вдъхновен от простора на Средиземно море и Атлантическия океан, Наваро рисува предимно морски пейзажи, понякога тихи, понякога бурни.

В неговите залези и море с пенливи вълни присъстват изразителни цветове и невероятна атмосфера. С голямо майсторство художникът представя разбиващите се вълни в скалите и полупрозрачната морска стихия, която се плиска на брега … или как залезът прониква във вълните.

В морските пейзажи на Наваро се усеща безбрежността на океана, топлия танц на слънцето върху водата и безкрайността на хоризонта.

Тези картини очароват и покоряват зрителя.

Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..

Много малко хора знаят, че картината „Утро в боровата гора“ Шишкин не е рисувал съвсем сам, а заедно със своя приятел, известният художник на животни Константин Савитски.

Именно изпод неговата четка са се появили мечетата на картината. Подписите на картината са били два.

Тази картина е купена от известният колекционер на живопис Павел Третяков. Между Савитски и Третяков отношенията не били добри и за това колекционерът заявил:

– Аз купих картина от Шишкин, от Савитски нищо не съм вземал.

Третяков наредил вторият подпис да се изтрие. От тогава „Утро в боровата гора“ се представя като нарисувана само от Шишкин.

Някои наричат погрешно тази картина „Трите мечета“, въпреки, че на нея са изобразени четири.