В един горещ летен ден, Били реши да поплува зад къщата. Той бързаше да се цопне в прохладната вода и за това изтича през задната врата. Бързо съблече чорапите, фланелката и гащетата си. Събу си обувките. Всичко разхвърля наоколо в пълен безпорядък.

Били скочи във водата, без да знае, че след него плува алигатор.

Майка му се доближи до прозореца и забеляза огромната опасност, която заплашваше сина ѝ. Тя се паникьоса и изтича към водата.

Започна да вика и силно да ръкомаха с ръце към сина си:

– Били, алигатор! Не влизай навътре! Бягай! Прибирай се!

Когато Били я чу, той се уплаши. Обърна се и бързо започна да плува към брега.

Точно, когато майката хвана момчето за ръка, за да го издърпа по-бързо на брега, алигаторът захапа крака на Били.

Започна невероятна битка между майката и алигаторът за момчето. Въпреки, че животното бе много силно, жената не се предаваше. Страхът за сина ѝ и придаваше сила.

Наблизо минаваше мъж с камион. Той чу писъците и видя отчаяната борба на майката. Грабна пушката си, бързо скочи от камиона и стреля в алигатора.

Били оцеля, но прекара много седмици в болницата. Претърпя няколко операции, но краката му бяха ужасно изранени.

Когато молеха Били да покаже белезите си, той повдигаше само крачола на панталона си, но никога не показваше онези следи, които бяха останали по ръцете му.

След години му бяха направени козметични операции и белезите по краката му изчезнаха, но порасналият Били не разреши да махнат тези по ръцете му, защото те му напомняха за майчината любов.

Симеон имаше вече пораснал син, който учеше в гимназията. Младежът използваше често камиона им, но имаше един лош навик, обичаше да го паркира по средата на алеята пред дома им. Това дразнеше Симеон, защото му пречеше да влиза и излиза от гаража.

Веднъж се случи така, че Симеон излизаше от къщи, когато Стефан пак паркира небрежно, по-същия начин, камиона.

Когато синът слезе и стъпи на земята, бащата не можа да се сдържи и подкара старата и позната лекция за бащата и сина. След като свърши, Симеон нареди на Стефан:

– Веднага премести камиона на улицата.

Когато забеляза безизразното лице на Стефан, Симеон бе готов да поднови тирадата си, но синът му го попита:

– Татко, къде е краят на лекцията ти?

– Какъв край? – без да разбира, ядосано реагира Симеон.

– Например, нещо от вида: „Обичам те, сине, така че нека се опитаме да поправим това“.

Симеон наведе глава. Синът му бе прав. Това бе краят на гнева му, но и Стефан си бе взел поука. От тогава синът вече не паркираше камиона на алеята.

Това беше знак на любов, споделена между баща и син.

Наистина не трябва да казвате: „Обичам те!“, освен ако не го мислите. Но ако наистина е в сърцето ви, трябва да го казвате и изразявате на дело много пъти. Хората забравят понякога за това.

Стоян Орлов бе лекар в един малък град. Той имаше всичко, което повече хора желаеха: красива жена, син и дъщеря, процъфтяваща практика, просторна къща, луксозна кола и достатъчно средства, за да може да задоволява и най-дребните си капризи.

Често със семейството си посещаваше малка домашна група към църквата. Той завиждаше, че другите разказваха удивителни свидетелства за това, какво Бог е направил за тях.

Един ден не се сдържа и гласно изказа негодуванието си:

– Само на мен ли не се случва нещо необичайно, за да разказвам и аз за благостта на Бога?

Една седмица по-късно Бог му каза:

– Добре, искаш необичайна история, ще я имаш.

На другия ден камион се блъсна в колата на Стоян. Шофьорът на камиона не бе успял да спре, след като бе мигнало червено.

Когато на мястото дойдоха от Бърза помощ, видяха, че автомобилът на Орлов се бе увил около един спомагателен стълб край пътя, а Стоян бе получил тежка травма на главата.

Той нищо не си спомняше през следващите седмици, но когато дойде в съзнание лекарят му каза:

– Това, че си жив, е цяло чудо!

След три години Орлов отново се върна на работа си, но медиците му съобщиха:

– Внимавай! Всеки проблем реално намалява мозъка ти. След 5-10 години ще загубиш повече от способностите си и няма да можеш да правиш това, което вършиш сега. Положението ти ще се влоши.

Орлов бе принуден отново да преосмисли връзката си с Христос. Прогнозите на лекарите не се сбъднаха.

И двамата бяха ненадминати на времето си. Петър Пресметливият бе изключителен живописец, картините му радваха очите на хората, а Марко Щедрият бе ненадминат ваятел.

Веднъж ги посети специална делегация с молба:

– Моля да изобразите нашият любим Генерал.

Гостите искаха да бъде увековечен героя им на платно и под формата на бюст от мрамор.

Водещият делегацията попита опитните майстори:

– Какъв хонорар смятате, че ще бъде справедлив за вашата работа?

Пресметливият Петър бързо каза:

– Пет хиляди лева, както обикновенно.

А сантименталния Марко плесна с ръце и се разсмя:

– Какво говорите? Какви пари? За мен това ще бъде голяма чест.

Когато портретът и бюстът бяха готови, на Петър дадоха пет хиляди лева, а на Марко благодариха от сърце.

Но историята не свършва до тук.

На сутринта пред дома на Марко спя голям камион натоварен с кожуси, ботуши, обувки, различни деликатеси с месо, плодове, зеленчуци и какво ли още не.

Шофьорът слезе от камиона и обясни на смаяния Марко:

– Това са подаръци от признателните хора за безкористния скулптор.

Тогава бяха гладни и тежки години. Марко взе една част от нещата, а другите ги раздаде на хората от селото. Не напразно го наричаха Щедрият.

Когато Петър узна за случилото се изскърца със зъби и позеленя от яд. Горкият, този път явно сметките му не бяха много удачни…..

Герой може да бъде съседа ти, продавача в магазина, твоят учител или просто един от многобройните шофьори на боклук.

Алекс бе обикновен млад човек, които извозва боклука в тяхното селище. Всяка сутрин той се отправяше по познатия маршрут, за да изпразни кофите с боклук. Нищо необичайно, просто рутинна работа.

Една сутрин, когато изпразваше поредния контейнер за боклук, Алекс чу писъци.

Огледа се. Отчаяните викове идваха иззад решетката на първия етаж на блока в ляво.

Не се двоуми много и хукна натам.

През стъклото видя, че цялата стая бе обхваната в пламъци. Изтича до вратата, но тя бе блокирала и не можеше нито да се влезе, нито да се излезе.

През отворения прозорец се изнизваше гъст дим навън. Явно положението ставаше опасно.

От вътре пищяха деца:

– Пожар! Помощ!

– Не можем да махнем решетката от прозореца. Помогнете!

Алекс веднага се притече на помощ. Той се опита да строши решетката с лост, но не успя.

Завърза я с въже за камиона и го подкара. Решетката подаде и падна с трясък на земята.

Алекс се насочи към дима. Помогна на една жена и децата, които още пищяха, да се измъкнат през прозореца.

Така Алекс, обикновен младеж, шофьор на боклук, стана герой. Той спаси едно семейство от лапите на огъня.