Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.

Димитър се връщаше от работа. Днес бе много натоварен и се чувстваше доста уморен.

Както вървеше, забеляза на тротоара едно мършаво дете. Бузите му бяха хлътнали. Вероятно скоро не бе яло нищо.

То бе в дрипи. Трепереше. Беше му студено.

Димитър се разстрои и се обърна към Бога:

– Господи, защо позволяваш това дете така да страда? Направи нещо.

В отговор той чу любящ, но строг глас:

– За това изпратих теб.

Мъжът бе проявил състрадание на думи, но не и на дело.

Нима ще остане невъзприемчив към призива свише?!

Тази история ни учи, че винаги трябва да сме готови за действие, за да откликнем на нуждата пред очите ни. Само така ще бъдем плодоносни.

Станчо се чувстваше сякаш бе попаднал в седмия кръг на ада. Е, не точно, но …

Заради обилният сняг, децата бяха в къщи цяла седмица. Пътищата бяха заледени и поради това се отмениха много дейности.

– Тука сме като в капан, – въздишаше тежко Станчо. – Така става, когато сме всички в къщи заедно. Писък, вой …. децата се възползваха от възможността да се бият помежду си почти без прекъсване.

Мария, по-малката му дъщеря, се ядоса за нещо и хвърли четката си за коса към екрана на телевизора.

Той изтрещя и загуби картина и глас.

– Е, какво пък няма да гледаме телевизия, – усмихна се Станчо. – И какво може да се прави в такова време?

Станчо взе Библията и започна да чете.

Когато стигна до историята за Ной и ковчега, си каза:

– Ной беше затворен със семейството си още по-дълго. И той беше в капан с диви животни. Имам чувството, че и аз съм така в момента.

Марк се бе вглъбил в мислите си. Той седеше на задната градверанда на дома си и пиеше кафе.

Външно изглеждаше съвсем спокоен. От време на време кимаше с глава и добавяше нещо от рода на:

– След като флотата на Антоний беше изгубена, армията му го изостави. …. Град Никополис беше основан в чест на победата…..

– Знаех, че има нещо, което трябваше да правя, но изгубих представа за времето. Тъкмо обмислях битката при Акциум, където Октавиан успя да консолидира властта си, като сложи край на дългото си съперничество с Марк Антоний. …. Трябваше да взема децата от училище … Уф! мразя да ми се случват такива неща.

Разсеяното състояние на Марк бе разбираемо за група мъже експерти, които се съгласиха, че е съвсем естествено да се изгубиш в мислите си, докато обмисляш как различно може да се е развила историята, ако Октавиан – единственият наследник на Юлий Цезар – не бе надделял във важната битка.

Забързаният Марк се метна в колата си и за последен път беше видян да скърца с гумите на колата си през опасен завой на път за училището на децата си.

Дали и други татковци бяха толкова разсеяни като него и не бяха прибрали още децата си от училище?

Яков излезе от утробата на майка си с ръка върху петата на брата си близнак. Макар и не гласно още тогава, той демонстрираше желанието си:

– Искам първото място.

Каква ирония. Яков започна живота си, както би искал да го изживее. Той се стремеше към по-добра позиция.

Името му означаваше измамник и той бе такъв, поне в началото.

Но Яков имаше една решаваща в живота му среща. Бори се до зазоряване. И като не можа да бъде надвит, бедро му бе изместено.

И тогава Яков поиска от борещия се с него:

– Благослови ме.

И бе благословен:

– Няма да се именуваш вече Яков, но Израил, защото си бил в борба с Бога и с човеци и си надвил.

Не ви ли звучи познато?

Тази история описва точно нас куцащите като Яков.

Ще кажете:

– Аз съм напълно нормален, а не инвалид.

Не бързайте. Всеки от нас се препъва в живота си, а последствията са плачевни.

Да ние не сме инвалиди, но след поредния погром куцаме.

Интересното е, че Бог никога не се отказва от такива куцащи като нас.