Мартин се усмихна и попита:

– Може ли нещо грозно да се трансформира в нещо зашеметяващо красиво?

Пламен изгледа приятеля си озадачен.

– Говоря съвсем сериозно, – продължи Мартин. – Разпъването на кръст беше наказание, запазено за най-злите врагове на държавата.

– Така са си го възприели, – повдигна рамене Пламен.

– Първо бе много евтино, – сви показалеца на лявата си ръка Мартин. – затворниците можеха да бъдат приковани към което и да е дърво и оставени да висят там, докато умрат. Второ, беше публично. Хората минаваха и гледаха. Подходящ начин да бъдат насърчени да не извършват подобни престъпления. Трето беше мъчително. Обезглавяването е мигновено, но жертвата на разпятие можеше да агонизира с дни.

– Е, да, – съгласи се Пламен. – това бе най-лошото наказание на римляните.

– Има ли по-лошо от това Бог да види наказанието на Сина Си, Който в този момент Той смяташе за най-големия грешник на всички времена? – попита Мартин. – Скъпоценното Му тяло беше пронизано от ужасните пирони, а тези рани ни носят изцеление.

Пламен замълча и само повдигна рамене.

– Смъртта на Исус е превърнала един инструмент за мъчение в символ на вдъхновение за нашите църкви, – въодушевено заяви Мартин. – Днес кръста поставяме на камбанариите и на олтарите. Той се е превърнал в красив символ.

Чавдар получи анонимно писмо, в което се казваше, че той е осиновен.

Точно, когато го подаваше на майка си, в стаята влезе сестра му Надя.

Двамата видяха как страх изпълни очите на майка им. Ръцете на възрастната жена се разтрепериха …..

И тримата се разплакаха.

Когато гласът ѝ се възвърна, майката се обърна към сина си и с разбито сърце едва доловимо промълви:

– Съжалявам, че по този начин разбра … С баща ти не сме искали да те нараняваме. Много те обичам, не бих могла повече …, дори ако те бях родила.

Чавдар я прегърна и излезе от стаята.

Надя бе потресена от случилото се. Тя изпитателно погледна майка си и попита със страх в сърцето си:

– И аз ли съм осиновена?

Майката тъжно се усмихна и отговори:

– Обичах те, преди да те познавам.

Тези думи донесоха изцеление в душата на Надя.

И тя разбра:

– Майка ми е копняла за мен. Искала ме е. И ме е избрала преди да ме види.

В такъв момент не можеш да не чуеш сърцето на Небесния Отец. Онзи, Който също ни е искал. Този, Който ни е избрал преди да се родим.

Нестор бе перфектен. Той бе постигнал много успехи и целеше нови.

Един ден той осъзна:

– Моят успех Бог използва, за да ме направи способен да помагам на хората в затвора. Всички мои постижения не означават нищо в Божията икономика.

Истинското свидетелство в живота му, бе най-големият му провал. Той бе бивш затворник.

За него това бе най-голямото унижение, но то бе началото, когато Бог започна да употребява живота му по нов начин.

Нестор хареса това преживяване, защото не той се прославяше, а Господ.

В тези моменти бе изправен пред потресаващата истина:

– Светът ми е преобърнат наопаки.

Нестор бе разтърсен.

– Точно когато загубих всичко, което смятах, че ме прави велик човек, – споделяше той с другите, – тогава открих истинската същност, която Бог ми бе определил и разбрах истинската цел в живота си.

Не е важно какво правим, а какво суверенният Бог избира да направи чрез нас.

Божието царство е парадокс, където победата идва чрез поражение, изцелението чрез съкрушение и намирането на себе си чрез изгубването си.

Антон бе много малък, но получи първия си голям астматичен пристъп. Едва дишаше.

Баща му го заведе на лекар.

Докторът извади една дълга игла, за да му направи инжекция. Очакваше се тя да подобри състоянието му.

Когато видя иглата Антон се изплаши.

Баща му го хвана здраво и не го пускаше, а момчето се дърпаше, мяташе се и крещеше:

– Защо му помагаш да ме нарани?

– Тони, – опита се да го успокои баща му, – ще усетиш лека болка от убождането на иглата, но това ще те освободи и ти свободно ще дишаш.

Антон целия се тресеше, докато бе направена инжекцията, но резултата бе добър. Момчето дишаше спокойно и дори се усмихна.

Така Бог използва болката, за да донесе изцеление. Това е начинът, по който Той работи.

Бог прави каквото е необходимо, за да превърне нашата слабост в проява на Неговата сила.

Тежката диагноза разтърси силно Краси, но той реши в себе си:

– Няма да позволя тази болест да ме повали.

Борбата не бе лека, но тежка и продължителна.

Краси вече не издържаше, но упорито твърдеше:

– Няма да прекарам повече от година във война със собственото си тяло.

И той започна да прави нещо различно.

Първоначално спонтанно, но после искрено благодареше на за екипа от професионалисти, които се грижеха за него и за начините, по които мозъкът и тялото му се изцеляваха.

Така разбра, че колкото и трудна да бе борбата, благодарността може да му помогне да устои на депресията. Така Краси стана по-устойчив.

Благодарност не е нещо, което правим просто от задължение.

Въпреки че не всички страдания ще намерят пълно изцеление в този живот, сърцата ни винаги могат да бъдат обновени чрез благодарност.