От отворения прозорец на близкия блок се разнасяше нежна музика. Хората минаващи от там повдигаха глави нагори. Едни се усмихваха, а други се спираха унесени във вълшебните звуци.

Често под този прозорец се събираха съседи и любопитни, за да се насладят на виртуозното изпълнение на цигуларя.

– А, това е Петър Звъников, – каза дядо Мишо. – Той не е просто музикант, а майстор на цигулката.

– Когато го слушам, – добави леля Мария, – забравям всяка болка и мъка. Проблемите ми се стопяват мигновено.

– А знаете ли с каква нежност, той се отнася към цигулката си? – попита Добри. – Петър я гали като дете на гърдите си. Сякаш целият му живот е свързан с нея.

– А забелязали ли сте, как я настройва? – обади се Моника. – Хваща здраво цигулката си. С резки и бързи движения удря по струните, и когато тя затрепти, сякаш от болка, внимателно се накланя към нея и внимателно се вслушва в първия звук, който се отделя от нея.

– И когато звукът се окаже фалшив, – малкия Мирон продължи мисълта на Моника, – натяга струната с винт. И когато си мисля, че тя ще се скъса от напрежение, отново удря по нея и пак се вслушва в отделящия се от нея звук.

– И така прави, докато лицето му не се озари от усмивка, – каза Моника. – Точно тогава ще чуете как затрептява във въздуха първата неповторима нота.

– Така постъпва и Бог с нас, – не остана назад и дядо Нестор, – Който ни обича много повече, отколкото Петър цигулката си. В нас Той се сблъсква с множество нестройни звуци. Тогава започва да терзае струните на сърцето ни с мъчителни страдания, а след това нежно се накланя и се вслушва в нас. До ухото Му достига само нашето мърморене и въпреки че сърцето му се облива в кръв за нас, Той отново нанася удар, очаквайки с нетърпение да чуе от нас желаното: „Не както аз искам, а както Ти, Господи“. Тази мелодия е по-сладка от песента на ангелите.

Хората наоколо въздъхнаха. Едни приеха казаното присърце, но други махнаха с ръка, това не ги интересуваше.

– Бог няма да прекрати ударите Си, докато от очистената ни душа не започнат да се изливат кристално чисти и безкрайни мелодии, – довърши дядо Нестор.

А от прозореца продължаваше да се излива пленителна музика.

Отново заваля. Това бе един нескончаем поток от безброй капки, които превръщаха земята в непроходим кален терен.

Дядо Петър и внукът му Пешо седяха край печката и се грееха.

Старецът много обичаше това палаво момче, не защото го бяха кръстили на него, а заради любознателността му.

Днес Пешо с голямо нетърпение очакваше да чуе какво ще разкаже дядо му. До сега старецът не бе го разочаровал с историите си.

– Когато има пауза, музика не се чува, – каза дядо Петър, – но в паузата се раждат нови звуци.

– Как така? – ококори очи Пешо.

– В мелодията на нашия живот често се появява „пауза“, а ние си мислим, че Бог е завършил музикалния Си мотив, – старецът се опита да разясни казаното.

Но по очите на внука си дядо Петър усети, че Пешо не го е разбрал.

– Понякога Бог допуска болест, сриване на плановете ни, – продължи възрастният човек, – непосилни усилия. По този начин се появява неочаквана пауза в химна на живота ни.

– А, да…. познавам това състояние, – каза внукът. – Тогава започваме да се оплакваме, защото гласът ни замлъква и нашата партия липсва във всеобщия хор, който постоянно се възнася към Създателя.

– А как трябва да се отнася истинският музикант към „паузите“? – попита дядо Петър.

Пешо повдигна рамене, явно не знаеше отговора.

– Забележи, изпълнението на музиканта е съгласувано с ритъма. Той не представа да го отброява, докато решително и вярно не подхване следващата нота, без да нарушава мелодията, все едно изобщо не е спирал.

– Дядо, как мислиш, Бог без определен план ли пише мелодията на  нашия живот?

– Той винаги знае коя е най-подходящата нота за дадения момент, – поклати глава старецът. –  Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

– Наистина, не бива да ги пренебрегваме, – съгласи се Пешо, – за да не нарушим мелодията и нейният ритъм.

– Ако погледът ни постоянно е насочен към Бога, – засмя се старецът, – Той сам ще следи за такта. Взирайки се в Него, ние звънко ще подхванем следващата нота.

– Но ако сме натъжени от случващото се в живота – каза внукът – и си кажем: „В музиката няма паузи“?

– Тогава забравяме, че тя се ражда в паузите.

– Създаването на музиката е бавен и мъчителен процес в нашия живот, – отбеляза Пешо.

– Бог ни обучава с голямо дълготърпение. Забележи, колко дълго трябва да ни чака, докато научим урока си и то да го научим напълно.

Дъждовните капки бяха спрели да барабанят по прозореца, а слънцето се мъчеше да пробие гъстия слой от облаци.

Но не се мина много и слънчевите лъчи огряха окъпаната земя. А дядото и внукът прекрачиха прага и излязоха на двора, вслушвайки се в птичата песен.

На Паганини предстоеше поредния концерт. Той винаги се вълнуваше, когато свършваше изпълнението си. Страхът, че не е успял и хората не са го харесали, често смущаваше мислите му.

Николо застана на сцената и всички замряха в очакване. Музиката, която се изтръгваше от струните на цигулката му, покоряваше слушателите.

Замряха последните акорди, които се посрещнаха с бурни овации. Цигуларят само наведе глава, покланяйки се на публиката, държейки в едната си ръка цигулка, а другата притиснал до сърцето си в знак на признателност, че са оценили майсторството му.

Изведнъж той се загледа внимателно в цигулката си и трепана.

– Това не е моята цигулка, – извика великият музикант към публиката. – Къде е цигулката ми? Тук е станала някаква грешка. Това не е моят инструмент. Къде е моята „Страдивари“?

За миг той се почувства като парализиран.
Малко след това Паганини изтича зад кулисите с надежда, че ще намери любимият си инструмент.

„Колко подло, – помисли огорчен цигуларят, – някой я е откраднал и я е заменил с тази“.

Той постоя зад кулисите, а след това бързо се върна на сцената. Там го чакаше любопитната публика, жадна за сензации.

Паганини се изправи и каза:

– Господа, ще ви докажа, че музиката не е в инструмента, а в душата!

И той засвири така, както никога до сега не го бе правел в живота си.

От старата, но запазена цигулка, звучеше неповторима музика, която предизвика у слушателите възторг.
Хората бяха толкова възхитени от изпълнението, че ръкоплясканията им щяха да съборят покрива на сградата, където се намираха.

Паганини успя да им докаже, че причината за прекрасната музика не се крие в инструментът, а в неговата собствена душа.

Това бе един невероятен урок.

Във всички американски училища е въведен необичаен предмет, който се нарича „Научно изобретение“. Неговата цел е да отключи потенциала на младите учени.

След теоретичния курс, на всички ученици се дава една задача, да изобретят нещо ново.

За изпълнението ѝ на учениците се дава цяла година.

След завършване на курса учениците представят своите изобретения пред всички.
Класът обсъжда актуалността на проектите и поставя оценки.

Офицер от полицията пострадал при изпълнение на служебния си дълг.

Лейтенант Нгуен Туонг спрял шофьор на камион за превишена скорост. Той започнал да спори с офицера и проявил агресия. Когато Нгуен видял документите на нарушителят, той разбрал, че са фалшиви.

Злоумишленика скочил в кабината и се опитал да избяга, но смелият полицай се вкопчил в страничното огледало и увиснал на камиона. По такъв начин той не дал възможност на шофьора да избяга.

След около 400 метра от това изключително опасно пътуване нарушителят умишлено се блъснал в бетонна ограда и така се избавил от „досадното неудобство“.

За щастие Нгуен останал жив, но получил черепно мозъчна травма и фрактура на двата крака.

Сега постепенно се възстановява и се готви да пътува до Ханой за окончателна рехабилитация.

Що се отнася до нарушителят, който все пак хванали, той напълно признал вината си и помолил за снизхождение, уверявайки, че „не е знаел какво прави“.