За всекиго по нещо

Две царевични зърна бяха изпаднали от коша на баба Мара и лежаха кротко на земята.

Едното зърно погледна към небето и започна да мечтае на глас:

– Искам да порасна. Да пусна корени надълбоко в земята и да бъда красиво растение над нея. Ще усещам топлите ласки на слънцето, а росата ще мокри моите листа.

И това наистина се случи с него.

Второто зърно каза:

– Аз се страхувам да пусна корени в земята. Не се знае какво ще срещна в тъмното.

То трепереше цялото.

– Ако от мен израсте нежно стъбло, то може да се повреди, защото насекоми ще го нападнат. Дори и да му се размине това, може да го прекършат и стъпчат с крака.

Накрая категорично заяви:

– Не, по-добре да изчакам по-благоприятни времена.

И второто зрънце остана да чака.

Една кокошка го видя и мигновено го клъвна.

Недю се славеше като добър стопанин на земята, която имаше. Много работа и много усилия изискваше тя, но той не би се спрял пред никакви трудности, за да получи добра реколта.

Тази сутрин Недю се качи на камиона си и започна традиционната си обиколката. Когато стигна крайната нива на парцела си, кръвта му закипя.

– Кой изхвърли боклука си тук? – Недю стенеше, скърцайки със зъби. – Това е добра обработваема земя, а не място за смет.

Дълго оглежда чувалите нахвърляни на земята, след което един по един започна да ги товари на камиона си.

В един от чувалите с остатъци от храна, Недю намери плик, на който бе отпечатано името и адреса на виновника.

Това беше моментът, в който трябваше да реши какво да прави.

Да си отмъсти, като освен боклука на виновника изтърси и своя в градината на извършителя на това подло деяние или …… да му прости.

Някои казват, че отмъщението е сладко, но наистина ли е така?

Недю се качи на камиона си и потегли. Той бе разкъсан от противоречиви чувства.

– Ще му го тръсна, да види какво е, – мърмореше Недю под носа си ….

След това въздъхна и си каза:

– Ако го направя, той ще отиде на друго място и там ще го изхвърли. Друго трябва да направя ….

Недю откара чувалите с боклука там, където го приеха и дори разпределиха, едно за рециклирани, друго за топене, трето за компост или храна на животните, ….

Но това не бе всичко.

Недю набра една голяма кошница с плодове от овощната си градина, а в друга сложи зеленчуци и отиде на адреса, който бе открил в боклука.

Той не се скара на мъжът, който бе постъпил лошо спрямо него. Само му подаде двете кошници и добави:

– Моля ви, повече не изхвърляйте боклука си на плодородна земя.

Мъжът наведе глава. Червенина обагри лицето му. Смутен и объркан той каза:

– Простете ми. За напред ще изхвърлям боклука на място където се събира, дори това да ми коства да измина стотина километра.

След задухата последва ужасяваща буря. Изви се страхотна стихия. Светкавици раздираха потъмнялото небе, а гръмотевици разтърсваха земята.

Мая бе едва шест годишна. Тя бе седнала на пода, а в очите ѝ се четеше възторг.

Майка ѝ я прегърна и седна до нея. Двете продължиха да наблюдават ослепителното зрелище през прозореца.

– Ау, – възкликна Мая, – Бог е толкова голям!

Майка ѝ се чувстваше по същия начин. Двете се възприемаха като много малки в присъствието на могъщия и силен Бог.

Всичко тътнеше около тях. Светкавиците неуморно просветваха. Стихията бе готова да разруши онова, което ѝ се препречеше на пътя.

Двете легнаха на пода без страх и притеснение.

– Бог, който е създал света, е достатъчно голям и обичащ, за да се грижи за нас, – отбеляза майката.

Мая запя. Майка ѝ се присъедини към нея. Двете прославяха Бога за неговата сила и величие.

– Като си помисля, – засмя се Мая, – колко пъти съм опитвала да Го побера в моите представа. Все едно да Го поставя в малка кутия.

– Смятаме, че сме големи, но можем ли да контролираме мълнията или да се справяме със всяка житейска трудност? – плесна с ръце майката.

Това не бе въпрос, а потвърждение на това, което и двете чувстваха и осъзнаваха по-ясно.

Дойде лятото и слънцето затопли земята. Дъждовете спряха и хората се поуспокоиха.

Цачо отново си блъскаше главата:

– Знам, че това не е добро, защо го направих отново? Бях си обещал, че вече няма да го повторя, а какво излезе? Че съм лъжец и безотговорен човек.

Дядо му Стефан го видя как пухти и се ядосва и го приближи:

– Май пак сия сготвил твоята, – засмя се старецът.

– Дядо, не исках, но пак го направих. Защо лошите навици лесно завладяват човека, а добрите ни се отдават толкова трудно?

Стефан бе преминал през какво ли не. Говореше се, че повече от половината свят е обиколил. Всички уважаваха мъдростта му и го почитаха.

– Какво ще стане ако здраво семе оставиш на слънце, а разваленото и мухлясалото заровиш в земята? – попита старецът.

– Ако доброто семе не се покрие със земя ще загине, а лошото, което е заровено ще покълне.

– И какъв плод ще даде?

– Недоброкачествен, негоден за нищо, развален, – бързо отговори Цачо.

– Така е и с нас хората, – наблегна дядо Стефан. – Когато правим нещо добро, гледаме да го покажем на другите, но по този начин го разрушаваме и унищожаваме. А човеците, които крият своите недостатъци и грехове, ги заравят дълбоко в себе си. Те израстват в тях и съсипват човека.

– Какво да правя, дядо? Всеки път се провалям.

– Искай мъдрост от Бога. Той дава на всички щедро без да укорява.

Бе пролет. Внезапно връхлетя буря. Цялото небе почерня. От време на време то бе разкъсвано от ярки светкавици съпроводени с разтърсващи гръмотевици.

Вятърът бушуваше. Поваляше и събаряше всичко, което му излезеше насреща. Дъждът не закъсня. Със силата си той не отстъпваше на вятъра.

Наоколо цареше ужасно опустошение. Мощният дъб разперил клони бе повален на земята. Предмети полузарити в пръстта бяха загубили своя облик.

Изведнъж всичко утихна. Барабанният вой на дъждовните капки спря. Вятърът подгони облаците нанякъде.

Изгря слънце. По полята заискряха цветята с пъстрите си цветове. Полегналата от дъжда трева избуя и се надигна.

Нямаше и блед спомен, че тук бе бушувала буря.

А какво да кажем за нас хората, които се сблъскваме с подобни стихии в живота си?!

Срещали ли сте някога хора, които са преживели голямо нещастие или са преминали през премеждие подобно на ураган?

Малко по малко болката им от преживяното отшумява, но вярата им пораства и те имат мир в себе си.

Бог не ни е дал лек път към Обещаната земя, но Той ще бъде до нас и ние ще бъдем в безопасност.