Малка група събрана на центъра пред магазина разгорещено дискутираше.

– В днешната ни култура има редица погрешни обяснения на това какво означава да имаш успеха, – размахваше неспокойно ръце Боньо.

– Някой хора приемат, че успехът се състои в това, колко пари имаш, – отбеляза Станьо.

– Други го отдават на позицията, която заемаш по стълбата на кариерата, – заяви Петьо.

– Или кой стои зад гърба ти, – ухили се Стамен.

Най-младият от събраните отбеляза и своята гледна точка:

– Успехът може да се определи и от броя последователи, които имаш в социалните медии.

Нако, който мълчеше през цялото време и само слушаше се намеси:

– Проблемът на всички тези предположения е, че те не се основават на Божия стандарт за успех.

– Дядо Нако, ти все за Бога говориш, – усмихна се Петко, – не можеш ли да кажеш нещо по-различно?

Нако невъзмутимо отговори:

– Исус ни даде определение за успех, като каза: „Аз Те прославих на земята: извърших делото, което Ти Ми даде да върша”.

Без да дочака възраженията старецът продължи:

– Бог казва на Исус Навин, че неговият успех изцяло зависи от внимателното размишление върху Божието Слово, съчетано с решения и действия съобразни с него. Следователно успехът включва изпълнение на Божието призвание към теб.

Повечето махнаха с ръка, но никой повече не се обади по-темата.

Румен бе разочарован от себе си.

– Въпреки, че получих прошка за всичките си грехове, аз все още съгрешавам, – казваше си той. – Опитвам се да не го правя. Мразя греха, но все още продължавам да греша.

Реалността на греха бе единствения обезсърчаващ и депресиращ факт, който действаше в живота на Румен.

Баща му, когато чуеше оплакванията му, го насърчаваше:

– Гледай напред с надежда. Един ден, когато стигнем в дома на Отца, нашите греховни наклонности, действия, думи и чувства ще паднат като омърсена дреха.

– Дано да стане така, – въздишаше неуверено Румен.

А баща му продължаваше още по-напористо:

– Това, което ще остане е характерът на Христос, който се е развил в мен и в теб по време на живота ни на земята.

– И ние ще бъдем като Исус, – радостно възкликна Румен.

В групата щяха да изучават четвърта глава на Деяния на апостолите от Новия завет.

В нея раната църква описва владетелите на земята като буйни и кроящи заговор срещу Господния помазаник.

Ръководителят на групата Атанас предложи:

– Нека да започнем днес нашето изучаване на Библията. Тук се молят вярващите, казвайки Ирод, Пилат Понтийски, заедно с езичниците и ….

Тотьо, който отскоро посещаваше тази група, прекъсна Атанас:

– Не е вярно! Евреите убиха Христос.

Всички го изгледаха изненадано, а той продължи настървено:

– Мога да ви дам четири часов документален филм, в който се разказва как евреите са Го убили. Те стоят зад всички войни по света и са виновни за всичко лошо, което се е случило не само в моя, но и във вашия живот.

Другите се размърдаха неспокойно по местата си, докато Атанас се опитваше да вразуми новият:

– Изкупителната жертва на Христос беше необходима за греховете на всеки човек и ние всички сме грешни. Божията сила и воля са определили какво ще се случи с Исус и …

– Не, – гневно размахваше ръце Тотьо, – това са направили само евреите. Всички останали сме добри и нямаме никаква отговорност за случилото се.

Повдигана се спор. Останалите правеха опити да обяснят на развилнелия се слушател, за смисъла на Христовата жертва, но …

Тотьо стигна до там, че започна да спори за думите на Христос, че никой не може да отнеме живота Му от Него, но че Той има властта да го даде и да го вземе отново.

Не можаха да го убедят, че собствените му грехове за помогнали за убийството на Исус. Той държеше на конспиративни теории за евреите, с които бе натъпкана главата му, а Господ го чакаше.

Чу се вик от кръста:

– Свърши се!

– Какво се свърши? Дългият в историята план за изкупление на човека. Посланието на Бог към хората.

– Не, делата, извършени от Исус като човек на земята, бяха завършени.

– Това вик на поражение ли бе?

– Едва ли.

– Не вик на отчаяние, а вик на завършеност, на победа. Вик на удовлетворение.

– Дори може да се каже вик на облекчение: „Вземи ме у дома“.

– Елате, десет хиляди ангели и Го отнесете в при Неговия Отец.

– Той заслужава почивка.

Да, наистина битката приключи! Свърши се!

Неделя. Рано сутринта бе още тъмно, малко преди разсъмване.

Войниците стояха на стража пред Христовия гроб.

Те нямаха право да си подремнат дори за малко, защото това бе наказуемо със смърт.

Добре обучени те стояха нащрек.

Дали играеха на зарове или хвърляха дърва в огъня, за да се стоплят в студената нощ, нямаше значение.

Няма съмнение, бяха на служба и стояха будни. Животът им зависеше от това.

Внезапно силно земетресение разтърси земята. Ако войниците за малко се бяха поразсеяли, но сега вниманието им бе съсредоточено към случващото се.

Тъмнината преди зазоряването бе разцепена от ярка светлина. Това бе повече от светкавица.

„Мълнията“ придоби формата на ангел, чиято глава сякаш опираше в небето.

Това страховито същество отиде до камъка, който преграждаше входа на гробницата, отмести го, сякаш бе нещо съвсем леко, а след това седна върху него.

Войниците бяха ужасени. Устата на всеки от тях бе широко отворена от смайване, но оставаше безмълвна.

А зеещата дупка, където беше камъкът, разкри, че вътре в гробницата няма нищо.
Гробът беше празен.

Така „Христос умря, възкръсна и оживя отново, за да може да бъде Господ както на мъртвите, така и на живите“.