Навлязоха с джип в едно малко афганистанско село. Бронята на колата се бе нагорещила много, не можеше да се пипне.
Сашо скочи бързо от джипа и бързо се скри на сянка под навеса. Седна, сложи автомата на коленете си и се загледа в небето.
Високо в него се рееше орел. Птицата правеше кръг, след кръг над запустялото село. Почти всички жители бяха избягали в планината. Бяха останали само старци и деца.
Към Сашо се приближи хлапак, който вдигна глава и също загледа птицата.
Момчето набра смелост и посочи с пръст орела.
– Да, – това е орел, – каза Сашо.
След това дребосъка посочи автомата и показа с движение, че иска да стреля по птицата.
– Нима ще го уцели, – присмя се Михаил.
– Нека да видим, – усмихна се Сашо и подаде автомата на хлапака, като извади всички патрони, но остави само един в него.
Ръцете на детето бяха слаби, то едва дигна тежкия автомат. След това приклекна и започна да следи птицата, като се прицелваше внимателно.
Войниците го наблюдаваха любопитно.
Лицето на малкият афганистанец стана сурово, сякаш изсечено от като камък.
И когато орелът правеше поредния кръг, прозвуча изстрел.
Стана нещо, който никой не бе очаквал. Реещият се в небесата орел падна на няколко крачки от навеса. Хлапакът изтича до птицата, хвана я за крилото и я повлече нататък към селото. След него оставаше кървава диря.
– Тези никога няма да ги победим, – каза Михаил.
– Тук ще загубим много момчета, – добави с тъга Сашо. – Много от дошлите на тази земя няма да видят отново родителите и съпругите си.
