Стойко за първи път се качваше в самолет, но това съвсем не бе стабилна машина.

При най-малкият порив на вятъра се накланяше заплашително, а при по-силен очакваш да се разпадне по шевовете.

Стойко не можеше да се настани удобно.

Все си мислеше:

„Ще се разбием някъде! Това е пълен ужас!“

Той се въртеше. Гледаше уплашено надолу и здраво стискаше седалката под него.

Сякаш това щеше да помогне!

На пилота му стана неприятно, да гледа, как този млад човек се гърчи от страх.

Погледна Стойко и извика, мъчейки се да превъзмогне шума от самолета:

– Няма да срещнем нещо, с които не мога да се справя. Довери ми се, аз управлявам този самолет от години. Независимо, че е толкова стар и често ремонтиран, в моите ръце е надежден.

Ако Бог ви каже същото:

– Довери Ми се.

Бихте ли поверили живота си на Него?

Ние планираме начина, по който искаме да живеем, но само Бог ни прави способни да го направим.

Валери бе навел глава и тихо говореше сякаш на себе си, въпреки че до него седеше Марин:

– Много хора играят роли, които не са техни, – въздъхна той. – Стараят се, упорстват, но ползата е малка.

– Ролята ти се налага от детството, – включи се и Валери.

– Ами ако човек избере грешната роля? – поклати глава Валери. – Може да бъде смел пътешественик, учен – пионер, да допринесе нещо за децата, да прояви творчество или просто да създаде семейство …..

– Ако човек е отговорен, – наблегна на думите си Марин, – изпълнява ролята си, както трябва.

– Има много, които се стараят. Опитват се да бъдат майстори, но все нещо не им достига, – махна с ръка Валери.

– Представи си, минават 40-50 години и ти осъзнаваш каква трябва да бъде ролята ти, – усмихна се сякаш на себе си Марин. – И как става това? Просто филмът на живота се е променил. Обстоятелствата са се изменили, а това те подтиква към размисъл.

– Какво правиш? – попита Валери и си отговори сам. – Променяш, отново избираш.

– А може ли това да стане? – усъмни се Марин.

– Филмът още не е свършил, – плесна с ръка по коляното си Валери. – Тогава започваш, различен от досегашния сценарий, в който си играл.

– Какво е нашето призвание? – повдигна вежди въпросително Марин.

– Може би трябва да питаме по-знаещите или тези с по-силни усещания, – предположи Валери.

– По-добре е да попитаме за това Създателя си, – предложи Марин. – Само Той може да ни даде друг, но много по-добър живот.

– Когато намерим истинските си роли в този живот, – добави Валери, – другите ще го забележат. За да покажеш талантите си трябва да намериш своето място във филма на живота.

И двамата се умълчаха.

Може всеки от тях да преценяваше своята роля в този живот.

Манол недоволно размахваше ръце и негодуваше:

– За какъв Исус ми говориш? Той е бил просто човек или как там го наричаха пророк. Вероятно е бил само символична фигура.

– Истината за Исус, не може да се осъзнае от човешкия ум, – продължи Павел да обяснява.

Манол кипеше от ярост:

– Искаш да кажеш, че нещо ми липсва? Да не съм малоумен? Ти за какъв ме вземаш?

– Съвсем нямам намерение да те обиждам, – примирено каза Павел. – Само Божият Дух може да отвори очите на човека и той да осъзнае и приеме в сърцето си, че Исус е нещо повече от човек,… пророк, … учител,…. революционер,… икона,… символ …

– Тогава какво е? – Манол разпери ръце недоумяващо.

– Исус е: Месията, Божият Син, Спасителят на света, Сам Бог в плът! – възторжено обяви Павел.

Манол погледна към приятеля си. Неговото лице сияеше.

– Хмм, – каза си Манол, – май тук има нещо, но как да го разбера?

Въодушевен от думите му, Павел започна да му разказва за Исус и какво той е направил за човеците .

Как е понесъл греховете на хората на кръста, като е отнел наказанието, което се полагаше на всеки от нас.

Как на третия ден е възкръснал и всеки , който повярваме в Него, ще имаме вечен живот.

Кирил подритна едно камъче попаднало пред дясната му обувка и заяви категорично пред приятеля си:

– Не е ли съвсем ясно? Аз съм това, което печеля.

– Мнозина в нашето общество смятат за успех месечната си заплата, трофеите от състезанията си или „ играчки “, които могат да купят, но това е мит, – възпротиви се Гошо.

– Защо мислиш така? – погледна го предизвикателно Кирил.

– Когато хората се облягат на „Аз съм това, което печеля “, те основават собствената си стойност на парите и материалните блага ….

– Че на какво друго? – прекъсна го Кирил.

– Все едно казваш: „Аз съм това, което правя“.

– Какво лошо виждаш в това? – свъси вежди Кирил.

– Човек хванат в капана на тази заблуда обикновено си мисли: „Ако работех малко повече и по-дълго тази година, щях да надстроя колата си на лизинг до по-нов и по-хубав модел и тогава всички щяха да ми се възхищават“.

– И какво от това?

– Най-богатите в нашето общество често са и най-ядосани, защото необузданата им алчност води до невъздържана враждебност.

– Е, чак пък враждебност? – Кирил плесна недоволно с ръце.

– Когато човек има повече от необходимото, той се ядосва, защото играчките, които купува, не му носят удовлетворението, което търси. Всяка нова покупка възпира ядосаните да се примирят с това кои са, за разлика от това, което могат да натрупат.

– Цял живот човек се стреми към нещо и като го постигне си поставя нова цел, – не се съгласи Кирил с казаното от Гошо.

– Само глупак може непрекъснато да събира материални блага, – махна с ръка Гошо.

– А според теб какво трябва да прави? Ако това му харесва, защо не?

– Исус е Този, Който дойде да даде истински живот и радост в най-голяма степен.

– Пак с твоя Бог, не можа ли да измислиш нещо друго? – Кирил недоволно поклати глава и се отдалечи по алеята от приятеля си.

Тони едва се въздържаше, а в себе си си казваше:

– Като държа устата си затворена, няма да кажа нещо лошо.

Той едва задържаше гнева си към Милена, след като грешно бе разбрал нещата, които тя му бе казала.

Тъй като работеха в един офис двамата се виждаха всеки ден, Тони реши категорично:

– Ще огранича общуването си само до необходимото. Как може такова мълчаливо отношение да е грешно?

Грехът започва от сърцето.

Мълчанието на Тони можеше да заблуди Милена, че всичко е наред, но това не би останало скрито за Бога. Господ знаеше за гнева в сърцето му.

Въпреки че външно Тони не показваше истинските си чувства, горчивината бушуваше в него. Той загуби радостта си, а това бе резултата от подхранването и скриването на гнева.

Накрая Тони не издържа и призна на Милена как се чувстваше. Извини ѝ се. Тя му прости. И двамата станаха добри приятели.

Състоянието на сърцето ни има значение, защото злото, което живее там, може да прелее в живота ни.

Както външността, така и вътрешността оказва влияние на духа ни.