Гадопелагиалю, в чест на гръцкия Хадес и царството със същото име или ултраабисална наука, която се занимава с най-трудонодостъпните бездни на океана, разположени на дълбочина 6-7 километра.

Болшинството на такива дълбочини са разположени на места където се сблъскват пластове на земната кора, така наречените дълбоководни падини.

До днес за изучени около петдесет участъци на океански падини, където има живот. Това е 41 процент от всички дълбочини на океана, но само  0,2%  от площта на дъното.

Учените от XXI век, малко знаят за тази загадъчни области, които не е лесно да се изучат.

Да обичаш, означава да видиш човека такъв, какъвто Бог го вижда.

Ако унищожим любовта, нашата Земя ще се превърне в могила.

Истинската любов е отказване от себе си и желание да подкрепиш любимия в неговата мечта.

Любовта е по-силна от смъртта, даже и от страха към смъртта. Само тя държи и движи живота.

Любовта е радостно приемане и благословение на всичко живо. Тя е откритост на душата, която отваря своите обятия за всяко проявление на битието, за да се усети неговия Божествено значение.

Първо това не е официален празник, така че няма да се планира нещо глобално.

Второ този ден не бива да се отбелязва в голяма шумна компания. В противен случай след чаша вино съпругът ви ще забрави в кого“е влюбен“ и ще започне с очи да опипва приятелките ви.

Идеално място за отпразнуване на този ден е любимият ви тих и уютен ресторант. Съвсем не е банално.

Много често в тази луда надпревара на живота нямаме време да се погледнем  един друг в очите. Така че, изпратете децата при баба им, разходете се, но оставете кучето у дома си.

Вечеряйте, може и на свещи. Спомнете си как сте се запознали, влюбили, как е минала първата ви среща, как сте нямали пари за ресторант, но за бира и чип такива са се намирали. Как сте се целували …

Нима това е малко?

В този ден 14 февруари ние напомняме за своите нежни чувства на любими хора и приятели.

Можете да чуете много оплаквания за този празник нещо от рода, че той се използва за търговски цели, популяризиране в медиите, за да се увеличат продажбите и т.н., и т.н. Но вие може да приеме този ден като възможност още веднъж да кажа на любимия човек: „Обичам те“.

Любов … Колко много има в тази дума … Емоции, чувствени преживявания, вътрешен трепет… Странно вълнение и нежност … Изгарящо желание да бъдете близо един до друг, да дарите усмивка, докосване, радост. Вдъхновявайте се….. Наслаждавайте се на всяка миг, в който сте заедно.

Любовта е отдаване. Това е усещане за летене. Вихрушка на лудите отблясъци на слънцето върху душата от неговото докосване. Нежни думи. Осъзнаване, че можеш да допринесеш за нещо прекрасно в живота на много близък на теб човек….. всеки ден.

Идваше края на смяната, когато Елена чу ясен мъжки глас:

– Ало, медицинската сестра!

Този глас идваше от стая номер 54. Мъжът не беше неин пациент и тя помисли, че вика някоя нейна колежка от своето отделение.

– Ей, русокосата, вас викам! – отново извика мъжът.

Когато влезе в стаята Елена видя дружелюбен човек, който седеше на леглото си.

– Помните ли ме? – попита болният, – вие бяхте моя медицинска сестра, само че тогава бяхме на долния етаж.

– Съжалявам, но аз работя само в интензивното отделение. Навярно сте ме объркали с някоя друга жена.

– Не, не съм сбъркал. Почакайте за минутка – и мъжът започна бързо да свива пръстите на едната си ръка, потропвайки леко с върховете им върху таблата на леглото. – Вашето име ….сега ще си го спомня.

Той погледна тавана, а след това се усмихна тържествуващо:

– Елена, нали така? Само, че имахте по-дълга коса.

Елена стоеше изумена. Преди два дена тя наистина бе подстригала косата си.

– Да, – неспокойно каза Елена.

Тя огледа внимателно мъжът и опита да си го спомни.

– Извинете, аз работя в интензивното и съвсем не ви помня.

– Всичко е наред, Елена. Радвам се , че ви видях отново. Ти беше в стаята  ми преди две седмици. Сърцето ми бе спряло, а ти го върна към живот. Помня как викахте някакви медицински термини и се опитвахте да разчистите пътя по коридора. След това взехте дефибрилатора и аз отново започнах да дишам.

Изведнъж спомена се върна. Само че мъжът изглеждаше малко по-различно. Очите му бяха зачервени, а лицето бе добило синкав отенък.

– Кой ви каза, че именно аз съм ви помогнала този ден? – позаинтересува се Елена.

Мъжът се засмя.

– Аз бях на тавана и ви наблюдавах. Вие имахте дълга светла опашка. А когато се обърнахте към апаратурата до леглото ми, видях красивото ви лице…. извиках ви, за да ви благодаря.

Някаква топлина се разля в тялото на Елена. Тя не можеше да разбере, как може човек, който е почти мъртъв, да я види и да я запомни.