Надя бе най-сетне осиновена. Тя бе десетгодишна и бе изгубила всякаква надежда, някой да я хареса и да я вземе при себе си.

В дома, където бе израснала, наказваха Надя и за най-малката ѝ грешка.

За това, когато се запозна със жената, която бе пожелала да я осинови, попита:

– Мамо, обичаш ли ме?

Жената разбра копнежа на това детско сърце и отговори:

– Да.

Надя не бе убедена от този кратък отговор, за това попита плахо:

– Ако направя грешка, ще продължиш ли да ме обичаш?

– Да, – жената се усмихна и прегърна новата си дъщеря.

Докато живеем в този свят ще се проваляме и ще съгрешаваме. И навярно някои от нас се питат:

– Моята грешка оказва ли влияние на Божията любов към мен? Той още ли ме обича?

Когато съгрешаваме, нашият Баща любещо ни коригира и дисциплинира, но това не е отхвърляне.

Ако Бог можеше да ни обича и в най-лошия ни момент, как можем да се съмняваме в любовта Му днес, когато сме Негови деца?

На Марта не ѝ оставаше много. Тя лежеше безпомощно в леглото и премисляше минали събития.

– Ех, мислех си, че една добра жена никога не мисли за себе си – и тежко въздъхна. – Постоянно трябваше да правя нещо за някой друг, а моите нужди оставаха най-накрая, ако останеше изобщо време за тях.

До нея обикновено седеше най-малката ѝ дъщеря Ели, която слушаше оплакванията ѝ.

– Какъв живот изживях? – питаше се Марта. – Грижех се за мъжа си, момчетата и момичетата в семейството.

– Ти си правела всичко необходимо, според силите си, за да бъдеш една добра майка и съпруга, – опитваше се да я успокои Ели.

– Да, правех това, но то не беше добро, – говореше съвсем тихо Марта. – Не ви помогнах да станете по-самостоятелни, а обсебвах и вършех нещата, които сами трябваше да правите. Така ви причиних голяма злина.

В спомените на Марта изплува разгневения ѝ мъж, който току що бе научил от лекаря, че жена му е неизлечимо болна.

– Нямаш право да умираш, – задавено говореше той, – Чу ли ме? Какво ще правя аз без теб?

Бе добър човек, но бе свикнал всичко жена му да върши. Не знаеше къде са съдовете, чиниите и чашите, за да ги сложи на масата. Никога не бе се включвал в чистене след ядене или миене на съдове. За него това не бе негово задължение.

– Наблюдавам как братята ти се отнасят със съпругите си – Марта погледна тъжно Ели – и това, което виждам, съвсем не ме радва. Чакат всичко наготово и не им помагат в нищо. И за това съм виновна аз, така съм ги научила.

– Не се упреквай, те си са такива, – студено каза Ели.

– Всичко давах за вас, а себе си пренебрегвах, – редеше на глас тъжните си мисли Марта. – Мислех си, че ако не вземам нищо за себе си на този свят, ще го имам в изобилие в отвъдния, но това е пълна глупост. Бог е отредил да се радваме на живота, а не да се превръщаме в жертви на околните.

Ели гледаше майка си и недоумяваше, от къде ѝ идваха тези мисли в главата? За нея тя бе свита, скромна, отдаваща предимство на другите.

Марта се опита да се надигне от възглавницата, но не успя. За това съвсем тихо промълви:

– Ели ……, – гласът ѝ звучеше глухо.

Дъщеря ѝ се наведе над нея, за да я чуе по-добре.

– ……обещай ми, че няма да последваш моя пример. Моля те не прави като мен …… Радвай се на живота, който Господ ти е дал …….

Една вечер Кити пристигна за църковно събрание в една от африканските държави, където бе изпратена.

Докато чакаше, тя бръкна в чантата си и извади малък пакет чипс.

Чернокожа жена, която Кити още не познаваше, посегна и грабна от чантата ѝ няколко пакета с чипс. Другите също последваха примера на непознатата.

– Колко грубо, – каза си Кити.

Изведнъж тя осъзна, че съвсем нищо не знаеше за културата на тези хора, на които бе дошла да служи.

Едва после се научи, че не трябва да прилага индивидуализъм, защото на това място хората живееха в общност и споделяха всичко помежду си.

По- късно тя призна пред себе си:

– Моят начин не бе по-добър, просто бе по-различен. Беше много смиряващо да открия това за себе си.

Така тя се научи, със смиреното споделяне по-добре да служи на тези хора.

Правите ли правилните неща или обратното на тях? Всеки от нас има такива моменти, когато отстъпва от истината.

Преди години Стойчо разбра, че жена му е забременяла.

– Сега не е време да отглеждаме деца, – разкрещя ѝ се той. – Изплащаме заеми за апартамента, колата и дължа пари на Петър.

– Но, мили, това е наше дете, по-късно може и да нямаме, – тя се опита да го умилостиви.

– Точка по въпроса, – Стойчо удари с юмрук по масата – правиш аборт и край.

Жена му се разплака.

Стойчо знаеше, че това не е Божията воля, но настояваше на своето.

По-късно като размисли, какво е направил, силно се притесни и получи язва. Започна да пуши.

Животът му щеше да завърши катастрофално, ако не беше Божията милост и благодат.

Когато мислим, че можем да надхитрим Бог, губим радостта и мира си.

Бог предлага Своята милост вместо Своя гняв.

Да предложиш милост вместо гняв е акт на благодат. Живеем в свят, пълен с неблагодатност. Трябва да сме вечно благодарни, че Той предлага Своята милост, отново и отново, вместо Своя гняв.

Дойде Стоян при съседа си и взе да се оплаква:

– Знаеш каква е работата ми. Не мога да отгледам повече от едно дете, а жена ми иска повече деца. Ако имам повече, ще ги храня, но живота им ще бъде беден. Какво да правя?

Христо се почеса по главата, усмихна се и му разказа следната приказка:

– Живееха някога двама съседи. И двамата се занимаваха с растениевъдство. Единият искаше да отгледа най-високото дърво, а другият да събере голяма колекция от цветя.

– Успяха ли? – нетърпеливо попита Стоян.

– Да. Първата висока секвоя оглеждаше цялата околност, но полянката с много цветя, насекоми, пеперуди и птици привличаше много деца. И двамата съседи бяха много доволни от постиженията си.

– Е, не е толкова лошо, човек да посади високо дърво, то все пак е едно, но…. – Стоян се опита да защити работата на първия растениевъд.

– Повечето от децата се страхуват от високото и не се качваха на дървото, за това предпочитаха полянката, – усмихна се Христо.

– Добре де, защо ми разказа тази приказка? – вдигна учудено вежди Стоян.

– И двамата съседи направиха една и съща грешка. Те подхранваха гордостта си, но не обичаха природата …

– Как така, нали са растениевъди? – прекъсна го Стоян.

– Те я преработваха според желанията си, с цел да угодят само на себе си. Затова се довери на природата си и не бъди егоист.