Слънцето грееше радостно и щастливо. Пролетта разкриваше своите прелести, омайваше с разноцветната си дреха, упойваше с нежния си аромат. Птиците се надпяваха и весело огласяха простора.
Станчо се смеси с хората, които се бяха насочили към църквата. Не му се вярваше там да види нещо интересно, но негов приятел го бе поканил в неделя на богослужението.
Той изпитваше неприязън към свещеници, църквите и всякакви такива неща свързани с християнската религия, които още от детството му бяха натрапвани като нещо ненужно и пълна заблуда за хората, увлечени по всичко това.
Но слушайки обясненията на приятеля си за някой си Исус, у него се зароди желание, сам да провери как стоят нещата.
– Само ще надникна – каза си Станчо – и ако ми стане скучно, тихо ще си изляза.
Настани се отзад близо до вратата. Изобщо нямаше намерение много да се задържа вътре в църквата.
Хорът запя и Станчо се заслуша в думите на песента.
„Не е лошо, – помисли си той, – също като на концерт. Изпълнението също е добро и приятно за слушане“.
Скоро след това на амвона застана един белокос човек. Той отвори една дебела книга и прочете:
– „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си! Защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“.
Нещо трепна в гърдите на Станчо. В последно време той имаше много неприятности в работата си. ….
И младежът се заслуша в думите на този човек. Усети как му стана леко на душата. Сякаш някаква огромна тежест падна от плещите му.
Станчо падна на колене, а по лицето му неудържимо се стичаха сълзи. Когато се изправи той сияеше. Беше толкова радостен след службата, че бе готов да прегърне и целуне всеки.
Станчо забеляза, че на една от пейките в църквата седи един мрачен и намръщен мъж. Той го приближи:
– Здравейте! – поздрави Станчо радостно. – Исус ме спаси! Той прости всичките ми грехове!
Мъжът повдигна глава, изгледа младежът и каза:
– Аз съм дякон.
Станчо бе толкова щастлив и преливащ от блаженство, че реши да ободри мъжа:
– Не се притеснявайте, – каза възторжено младежът, – Исус и това ще ви прости ….
Мъжът започна да се смее неудържимо. Станчо се зарадва, че успокои този мъж, но нещо му подсказваше, че нещо не беше наред.
Малко след това той разбра грешката си и по-късно, когато разказваше за този случай прихваше неудържимо.
