Дядо Лачо гледаше тъжното лице на внука си и леко се усмихваше. Той знаеше болката на Лъчезар, за това му каза:

– Възстановяването е като лука.

Лъчезар повдигна към дядо си тъжните си очи и попита:

– Защо точно като лука?

– Всички слоеве, които имаш, трябва да бъдат обелени.

– Ами ако много люти и самото белене предизвика голямо количество сълзи?

– Да, но има и сладки, които дори да ги накълцат почти не въздействат, – възрази дядото.

– Хм …, – Лъчезар едва забележимо се усмихна.

– Беленето на слоевете ти е един вид лечебен процес.

– Дядо, много боли, – сбърчи нос Лъчезар.

– Трябва да знаеш едно, че Бог е със теб през цялото време. Така че изправи се срещу болката и заедно с Него ще я преминеш и ще бъдеш излекуван.

– Лесно ти е на теб …

– Направи така, че единственото ти желание е да бъдеш здрав и колкото се може повече като Христос.

– Това е доста трудно …

– Прегърни болката в процеса на възстановяване и ще оздравееш. Бог е в контрол. Само се дръж за ръцете Му, докато Той те води през всичко това.

Пак щяха да се понижат температурите, но този път дъждът може да премине и в сняг, но това толкова не смущаваше хората. Те бяха свикнали с аномалиите на времето. Сега друго ги измъчваше.

Мъже седнали пред магазина разговаряха.

– Целия свят се е травмирал, – въздъхна тежко Гочо.

– Така е, – съгласи се Дако. – Не знаем защо сме се родили и на къде вървим.

Дядо Добри не се стърпя и се обади:

– Това са нашите невидими врагове греха и секуларизма. От тях сме объркани и ходим като зашеметени. Светът се нуждае от Божия народ, който ще остане непоклатим в този хаос.

– Каквото и да си говорим, – размърда се Стефан, – войни опустошават плодородна земя, пандемии повалят хиляди хора, …

– Но сред всичко това Бог си има свои люде, – повиши тон дядо Добри, – които като провъзгласят Божията истина в този разпадащ се свят, ще се спасят мнозина.

– Кой знае? – почеса се по тила Тотьо.

– Сред всичко това е Бог, – започна настървено дядо Добри. – Това е борба. Може да сме преуморени, но нека вдигнем лицето си към Господа. Кой знае, може би сме избрани за такова време като това?!

– Избрани да теглим и да се мъчим, – намръщи се Владо.

Повечето се съгласиха с него, а дядо Добри уважаваха за почтеността му, но не искаха да го слушат, когато им говореше за Господа.

Е, може някои от тях да се замислят един ден и да се променят.

Христо много обичаше дядо си. За него той бе повече от мъдрец. Когато се затрудняваше или не разбираше нещо веднага го търсеше и подробно разпитваше за всичко.

Днес Христо бе обидил свой приятел и то без да осъзнава това. Той просто се бе пошегувал с него, но ….

Христо изтича до дома на дядо си и го намери на двора. Старецът събираше окапалата шума и я изнасяше с една количка.

– Дядо, – извика Христо, – можем ли да си поговорим за малко?

– Изглежда нещо те измъчва, – старецът се вгледа във внука си. – Добре, да поседнем на пейката.

Христо нетърпеливо започна:

– Какво се смята за смехотворчество? Къде е границата между него и хумора? Лошо ли е човек да се шегува? И ако се шегува, как да го прави?

– Колко много въпроси, а всичко опира до едно, – засмя се старецът. – Непозволен е този смях, който унижава някого, особено ако това се превръща в насмешка за него.

– Аха …, – смутено реагира Христо.

А старецът продължи:

– Всичко трябва да бъде хармонично. Напълно да се отхвърля хумора е глупаво.

– С това и аз съм съгласен, – Христо одобри думите на дядо си.

– Хуморът е здравословен, – поклати глава дядото. – Той помага да преодолеем много трудности.

– Да, всичко трябва да бъде хармонично, – Христо съвсем сериозно повтори думите на дядо си.

Днес бе отново бе горещо и нищо друго не оставаше на Боби и Мими да седнат под сянката и да слушат поредния разказ на дядо си.

Старецът бе приказлив и общителен човек. От него можеха да научат много неща.

Дядо Борис като видя внуците си, не чака втора покана, веднага започна да разказва:

– Импалата е средно голяма африканска антилопа. Така я наричат на езика банту. На нея е наречена дори столицата на Уганда – Кампала, което преведено от местния език означава „там, където живеят антилопите импала“. Тези животни могат да скачат на дължина 9 метра и на височина 2,5 метра, а при бягане развиват скорост до 75 км./ч.

– О, това е доста невероятно постижение за животно, – възкликна Боби.

– Това спомага за оцеляването им в африканската дива природа, – поясни старецът.

– Дядо, – задърпа го Мими за ръкава на ризата му, – ние бяхме в зоологическа градина и там стените, с които ограждат животните са най-много метър и половина. Следователно импалата не могат да я затворят на такова място, за да я показват на посетителите.

– За съжаление, – дядо Борис тъжно погледна внуците си, – такива животни държат в зоологическа градина.

– Защо не избягат? – попита Боби. – Нали могат да скачат много по-високо?

– Импалите няма да прескочат оградата, защото не могат да видят, къде точно ще попаднат, – отговори старецът.

– Стената държи импалите вътре в заграждението, защото те не могат да видят какво има от другата страна?! – учудено ококори очи Боби.

– Да, – въздъхна тежко старецът. – Ние хората не сме по-различни от тях. Искаме да знаем изхода от дадена ситуация, преди да продължим напред.

– Че какво лошо има в това? – плесна с ръце Мими.

– Животът на вяра не работи по този начин – и дядо Борис отправи поглед нагоре.

– Какво означава живот на вяра? – попита Боби.

– Да живееш с вяра, – започна да обяснява дядо Борис, – означава да се довериш на Божите добри цели, дори когато те са забулени. В този несигурен живот можем да се доверим на Божията неизменна любов. Няма значение какво ще се случи в ежедневието ни, ние трябва да си поставим една основна цел, да угодим на Бога.

Бай Мирон седеше на едно пънче на двора и разказваше на внуците си Мирослав и Веселка поредната си история:

– Китайският бамбук е доста интересно растение на земята ….

– Аз съм виждал бамбук, от него се правят …., – обади се Мирослав.

Веселка сръга брат си:

– Замълчи, искам да чуя за бамбука от дядо.

– Засадиш ли бамбуково семе, – продължи старецът, – трябва да се грижиш за него и да го поливаш редовно. През първите пет години външната издънка расте само 2-3 сантиметра. Но в края на петата година бамбукът достига около 60 сантиметра само за деветдесет дни.

Внуците следяха разказа и бяха много изненадани от това, което слушаха.

– Кога е пораснало дървото? – попита дядо Мирон. – През първите пет години или през последните 90 дни?

– През последните дни, – извикаха едновременно двете деца.

Дядо Мирон се усмихна и добави:

– Вие май сте като този китайски бамбук?

– Как така? – подскочи неразбиращо Мирослав.

– Може да работите, да мечтаете, да планирате и да упорствате, но все пак оставате с чувството, че това, с което сте заели, ще отнеме много време.

– Е, да, – съгласи се Весела, – нещата не винаги стават толкова бързо колкото ни се иска.

– Дядо, какво трябва да правим, за да имаме видим резултат? – попита Мирослав.

– Да, бъдете търпеливи, – отговори старецът. – Най-важният растеж е под земята. Той е скрит дълбоко във вашия характер.

Старецът погледна нагоре към небето и прибави:

– Онези, които чакат Господа, няма да бъдат посрамени. На определеното време Бог ще открие всичко, което е изработил във всеки от нас.

Ако желаете успех в живота си, направете постоянството ваш приятел.