Уморени и изтощени от трудната седмица Данчо и Милена се опитваха да поспят до по-късно, но …

Децата им бяха гладни. Те станаха рано.

Недко предложи:

– Хайде сами да си направим закуската.

Речено – сторено.

Изведнъж се чу силен трясък.

Данчо скочи от леглото и веднага хукна към кухнята.

Там той намери една счупена купа. Овесени ядки разпилени по пода. А дъщеря му Мая се опитваше да смете лепкавата каша от пода.

– Защо не ни повикахте на помощ? – скръсти ръце пред гърдите си Данчо.

– Те решиха да бъдат независими, – намеси се дотичалата Милена в кухнята, – но …. резултатът не е кулинарна наслада.

Недко и Мая бяха навели глави, а баща им продължи, поучавайки ги:

– Докато сте малки сте зависими от нас. Когато пораснете, …… е, тогава идва вашата независимост.

Така е, децата растат от зависимост към независимост, но в отношенията ни с Бог зрелостта означава преминаване от независимост към зависимост от Него.

Молитвата е мястото, където практикуваме такива зависими начини.

Нека започваме деня си в поза на зависимост, когато се молим.

Днес бе хубав слънчев ден, но толкова неочаквано лоши неща се случиха на Лора в училище, че тя се огорчи и отчая.

Когато се прибра в къщи тя се опита да прикрие разочарованието си с надежда, но майка ѝ надушваше неприятностите отдалеч.

Тя погледна дъщеря си и попита:

– Какво се е случило? Имаш някакъв проблем?

Лора се опита да се усмихне, но майка ѝ добави:

– Преди да ми кажеш, че няма нищо, не забравяй, че съм твоя майка. Аз те родих и те познавам много добре.

Така си беше. Майка ѝ винаги бе до нея в моменти, когато тя имаше най-голяма нужда от нея.

По този начин, дори много повече, Бог ни познава отблизо. Той знае ставането и сядането ни. Вижда мислите ни отдалеч, преди да сме казали или направили нещо опирайки се на тях.

Той знае желанията и копнежите ни. Не можем да излезем извън границите на Неговата изобилна любов и грижа.

В Него намираме утеха, независимо къде се намираме и през какви обстоятелства преминаваме.

Когато Го призовем в молитва, Той ще ни предложи любовта, мъдростта и напътствието, от което в дадения момент се нуждаем.

Стоян гледаше новините по телевизията с часове всеки ден. Те го тревожеха много.

– Притеснен съм, че света се разпада, – казваше си той.

Но всичкия този боклук, който се въртеше по медиите го отнасяше със себе си.

Ще кажете, нима не трябва да се интересуваме от това, което става в света?

Да, нужно е, но това трябва да ни води към молитва и упование в Бога.

Порасналата дъщеря на Стоян, гледаше реакцията на баща си от новините. Накрая не издържа и му предложи:

– По-добре го изключи.

– Трябва да разбера ….. – възпротиви се Стоян.

– Просто, спри да ги слушаш, – настоя дъщеря му.

Стоян продължаваше да прекарва твърде много време в социалните медии и други източници на новини, но това не му носеше утеха.

Това, което слуша човек има голямо значение, особено за самия него.

В един свят изпълнен с паника, кого слушаме грохота от хаоса или Христос?

Исус е нашият добър пастир и трябва Него да слушаме преди всичко. Ако правим това ще имаме Неговия мир.

Станка преживя голяма скръб. Петнадесетгодишната ѝ дъщеря загина при автомобилна катастрофа.

Тя се опитваше да преживее загубата, като ходеше на психолог, но това не ѝ помогна особено много.

Опечалените родители затвориха вратата на стаята на дъщеря си и отиваха там само, за да я почистят. Всичко вътре стоеше така, както е било преди, когато дъщеря им бе жива.

Един ден на Станка дойде на гости седемнадесет годишната ѝ племенница Диана.

Наложи се момичето да пренощува при леля си и чичо си.

Предложиха ѝ да легне на дивана в хола.

– А защо не в стаята на починалата ви дъщеря? – попита Диана.

– Все още с чичо ти не сме готови да пускаме някой вътре, – тъжно каза Станка.

– Но от тогава е минало една година, – тръсна глава Диана. – Мисля, че е време да продължите напред.

– За нас за сега това е невъзможно, – Станка изтри с кърпичка сълзите си.

– Вижте, аз също съм преживяла трагедия, почина любимото ми куче, – опита се да ги окуражи Диана, – но година по-късно се примирих със загубата.

Станка изпадна в истерия и започна да крещи:

– Как се осмеляваш да сравняваш смъртта на дете ни, с тази на куче.

Смутена Диана се прибра в къщи.

Не бива да обвиняваме младото момиче в безчувственост. Тя се е опитала по свой начин да утеши леля си, разчитайки на малкия си опит. Утехата се оказа разстройваща, макар, че Диана искаше да направи добро.

Джон и Барбара, баща и дъщеря, чуха за Господа в затвора. Дълго време двамата макар и разделени искаха Божията прошка.

Днес на Джон предстоеше да направи важна крачка в живота си.

Той бе в раираните си дрехи. Премина през задушния затворнически фитнес и се качи в преносимия басейн, където бе кръстен от затворническия свещеник.

Радостта на Джон бе голяма.

Свещеникът погледна щастливеца, усмихна се и каза:

– Джон, днес в същата вода кръстих дъщеря ти Барбара.

Радостта на Джон се удвои.

Когато персонала на затвора разбраха какво се е случило се разчустваха. Множество очи се просълзиха.

Въпреки че често сме нетърпеливи за спасението на тези, които обичаме, можем да вярваме, че Бог ги обича дори повече от нас.