Това се случи преди четири години. Дора много добре си спомняше този ден.
Тя вървеше към фермата с един кош, а в църквата имаше опело.

Извикаха я две жени, които седяха на пейката. Дора не ги бе виждала по-рано тука. Едната бе на педесет и изглеждаше на добре обезпечен човек. Другата бе по-млада и също така стилно облечена, навярно дъщеря ѝ.

Дора ги приближи.

– Можете ли да ми кажете, кога ще свърши всичко това? – Махна с ръка по-възрастната към църквата. – Искам да си запаля свещ.

– Вие и сега можете да влезете, – каза Дора. – По време на опело това не е забранено. Те са в дясно, а вие отидете към светилника, който е от ляво. Там е свободно и никой няма да ви пречи.

– Не, няма да отидем. Ще почакаме.

– Ще трябва дълго да чакате. Опелото скоро почна.

– Няма нищо. Все още ми е рано да гледам …..смърт, гробове. Рано ми е да мисля за всичко това, – каза с раздразнение жената, а дъщеря ѝ закима в знак на съгласие.

В църквата имаше опело на момче. Двама мъже изнесоха майка му, която бе изпаднала в безсъзнание.

Дора си спомни думите на баща си: „Живей всеки ден, сякаш той е последния“.

И тя отиде при жената и дъщеря ѝ и им говори, че никой не знае кога ще дойде денят му, но човек трябва да бъде готов за него …..

Мина цяла година. Дора влезе в църквата и там завари младо момиче, което ѝ се усмихна.

– Дойдох да запаля една свещ, – това беше дъщерята на онази жена, „за която смъртта, гробовете, бяха неща , за които е много рано да мисли…“

– Как е майка ви? – попита Дора.

– Тя почина преди един месец. Инсулт. Щяхме да пътуваме  на екскурзия в Европа, но…

– Много съжалявам, – каза Дора.

А в главата ѝ започна да се върти като досадна муха мисълта: “ Твърде рано е да мисля за всичко това…“

На една от спирката се качи двойка майка и дъщеря. И двете бяха много хубави и симпатични. Момичето приличаше на ангелче. То имаше рижи къдрици, сини очи, бе облечено стилно и доста скъпо. Майката напомняше на актриса. Изглежда бе творческа личност, притежаваше ленив поглед, необичайна прическа, едва забележим грим и стилно палто.

Двете влязоха в тролейбуса и се огледаха. Момиченцето бе на около 7 години. На гърба си носеше чанта, вероятно отиваше на училище.

Изведнъж се чу пискливият глас на  момичето:

– Мамо, какво права ли ще пътувам?

Интересно бе да се види погледът на майката и реакцията на седналите в тролейбуса.

Наблизо седеше жена на около 50 години с чанти в ръцете, но тя изобщо нямаше намерение да става и да отстъпва мястото си.

– Не, разбира се, сега навярно ще освободят места, – с намек каза майката.

Но места така и не се освободиха.

– Искам да седна, – каза момичето доста гръмогласно.

Никой не се помръдна. И веднага се разрази злобна реч невероятно излизаща от такова красиво дете, адресирана до майката.

– Никога повече няма да се качвам на тролейбус. Тук всички са невъзпитани и не знаят, че на дете трябва да се отстъпва…. И въобще, нека утре татко пак изпрати шофьора си да ме закара.

Интересното е, че майката вместо да смири дъщеря си, я подкрепи, хвърляйки яростни погледи към седящите в тролейбуса хора.

Най-накрая една жена стана и момичето с кисела физиономия се пльосна на мястото ѝ. Извади смартфона си и започна да си играе.

Не би ли ви шокирало такова поведение на дете и особено на майка му?

Вера разхождаше своето огромно и добродушно куче в парка. Тя видя как едър и як мъж дърпа момиченце на около осем години.

Детето се дърпаше и крещеше:

– Пусни ме моля те! …. Мамо, ….. мамо ела ми помогни….. къде си, мамо….

Вера не се поколеба, явно момиченцето бе в беда и извика силно на мъжа:

– Пуснете детето! – Вера бързо сне намордника на кучето, но все още го държеше. – Или аз ще пусна кучето!

Изведнъж момиченцето прегърна мъжа и заплака. Вера не знаеше какво да направи, тя стоеше объркана и гледаше как разплаканото момиченце още по-силно се притискаше към мъжа.

На лицето ѝ се четеше ням въпрос: „Какво става тук?“

– Вижте, – започна да обяснява мъжът, – Аз съм баща на това дете. Водя дъщеря си в поликлиниката, да ѝ вземат кръв, а тя много се бои от иглите…..

И  бащата разпери безпомощно ръце.

– Извинете, – смутено каза Вера. – Аз помислих, че тя е в беда ….. Разбирате ли? …. Мислех, че я отвличате. Моля да ме извините.

Мъжът се засмя и протегна ръка към Вера за да се здрависат:

– По-добре човек седем пъти да се сгреши, отколкото веднъж да се премине без да се намеси. Ами ако това наистина бе отвличане. Вие правилно постъпихте.

Момиченцето вече успокоено, подаде ръка на баща си и двамата тръгнаха към поликлиниката.

Катя и Владимир бяха на 17, когато се запознаха. За беда на следващата година преспаха заедно и това не мина без секс.

Скоро след това Катя каза на Владимир:

– Бременна съм.

И от тук започна всичко.

Майката на Владимир му забрани:

– Да не си посмял да се ожениш за нея. Тя не е на нашето ниво.

Родителите на Катя не бяха богати и с големи връзки, но не живееха в мизерия.

Братът на Владимир срещна веднъж Катя на улицата и започна да я заплашва:

– Ако не направиш аборт, ти и родителите ти ще останете на улицата.

През всичкото това време Владимир мълчеше и не я защити, нито я подкрепи. Не ѝ предложи брак, дори не се извини за грубото отношение на майка си и брат си.

Катя остави детето и не го абортира. Махна с ръка и каза:

– Много им здраве, ще се оправя и без тях.

Но те не я оставиха на мира. Родителите ѝ бяха съкратени от работа. Явно близките на Владимир сериозно се бяха заели с нещата.

Родителите на Катя бяха отговорни хора, те знаеха своя дълг и не оставиха дъщеря си. Продадоха апартамента си и заедно с Катя отидоха да живеят в друг град. Там се настаниха добре.

Скоро след това Катя роди син.

След една година се появи и „таткото“, Владимир поиска да види сина си, но Катя му затръшна вратата, като му каза съвсем спокойно:

– Не се занимавай с нас, ние не сме ти на нивото.

Владимир бе настоятелен и идваше отново и отново. Накрая Катя реши, че не бива да лишава сина си от баща, но за себе си реши:

– С Владимир няма да се събера. По-добре да остана сама, отколкото да живея с „мамино синче“.

Празникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.