Животът е тъй безсмислено-жесток, че ако човек остане напълно потопен в него, би го изживял с голяма мъка. За туй всеки безсъзнателно се стреми към нещо друго. Един се насочва към религия, друг към богатство, трети към хазарта, политика, изкуства…. бързо и неусетно се забърква във всичко това, но се чувства много по-добре.
За мнозина държава произлиза от глагола държа и си казват:
— Дръжте държавата за всичко! Тя е длъжна да ни поддържа!
А Отечество сигурно идва от глагола тече и човек си мисли: „Колко хубаво би било ако течаха, държавни и обществени средства, към моя собствен джоб!“
Демокрацията има за психологическа основа едно от най-неизменните човешки качества завистта, тъй както любовта към клюкарството е основа на всичко.
Животът е наистина едно изпитание. Най-просто казано в него ни се предлагат различни съблазни, за да бъдем изпитани. Повечето хора, то се знае, веднага се улавят на въдицата. Животът ги потупва по рамото и им казва със задоволство: „Браво!“ — и вече се грижи за тяхното благополучие докрай. На ония малцината, които се стремят да останат праведни, съдбата тутакси им обръща гръб с думите:
— Господа, вам ще се отплатя на онзи свят!
Дай на българина власт и той започва да се разпорежда като на вражеска територия.
В този живот се чувстваме като случайни играчи, уловен без шанс. Той трябва да бъде съвсем друг, а се оказа нищожен. Заплетен в него, усещаш, че няма изход. И затова непрестанно гледаш към вратата, кога най-сетне ще се свърши всичко това, за да си отидеш там, където би било много по-добре.
Животът никак не е лош, когато можеш да го живееш. Нито смъртта е страшна, когато можеш да умреш. Страшно е, когато не можеш вече да живееш, нито да умреш.
Хората са като думите в чужди език, някои отведнъж прилягат, точни и ясни, и веднага се запаметяват, други напротив, остават само смътни следи в паметта ти.
В живота си ти летиш с главоломна бързина в някакъв влак. Отгде иде той — и къде отива? Ти не знаеш. Никой не знае. Влакът иде от вечността — и лети към друга вечност.
Ти поглеждаш само за миг през прозореца. Пред тебе профучават неясните очертания, свят ти се завива и ти не разбираш нищо от тоя откраднат миг. Но този единствен миг е земният ти живот. Той е едно мигновено контрабандно промъкване от едно небитие — до друго.
Последната дума е на Негово Величество Живота. Ти желаеш да правиш вази, но той може би ще поиска от тебе гърнета.
Тайната на добрия живот е много проста, тя е в съвестта. Необходимо ли е да я имаш?
Човек не е друго освен едно създание с „весела“ съвест. Оня, който е наказан от провидението с тежка, мрачна съвест, той не е за живота.
Едно разбрах с положителност през моя живот, че навсякъде може и без мене.
Докато си млад и гледаш живота в лицето, той ти се вижда може би елементарен, но привлекателен. Чак по-късно, когато започнеш да го гледаш като отминава, виждаш гърба му с безобразната гърбица и си мислиш: „Боже, какъв урод бил всъщност!
Животът е като коня, почувства ли, че ездачът е несигурен, може да го хвърли.
Или като кучето: забележи ли, че му се боиш, налита да те хапе.
Животът е река, в която се хвърляме, за да я преплуваме, но някои от нас се давят. Умният е предпазлив, върви по брега и търси брод. Накрая излиза щастлив на другия бряг.
Животът е препълнен с такива обидни несъвършенства, че по-чувствителни и честолюбиви натури се стесняват да бъдат сериозни и трезви.
Дълго време мислех, че  е вреден алкохолът, по-късно хвърлих вината на тютюна, а после на месото. Най-после разбрах, че ми вреди просто неумението да живея.

Хрумвало ли ви е някога да предложите някакъв проект? Например за летни детски лагери.
Децата живеят на палатки, в спартански условия и играят, представяйки си, че лагерът е държава. Там те се разделят на бизнесмени, безработни и държавни служители, след което започват да събират данъци, да наемат хора на работа, да изграждат бизнес, да искат социални помощи и пенсии, да правят избори, да се кандидатират за различни длъжности.
В края на смяната децата започват да разбират как работи държавата и връщайки се вкъщи, разказват всичко това на родителите си.
На кого е нужно всичко това? Това може ли да промени нещата?

Когато разговарям с мои връстници или малко по-възрастни хора, синоним за правилно често е думата «държавнически». «Държавническа позиция», «държавнически подход», «интересите на държавата».
А всъщност по тази логика причините са объркани със следствието. Държавата е била създадена от хората, за да служи на интересите на хората. И когато ние с вас казваме, че трябва да служим на интересите на държавата, се получава, че трябва да служим на някакъв идол, който сме създали самите ние.
Всъщност всичко е обратно. Човек трябва да служи първо на себе си, на своето семейство и тогава на обществото. А държавата трябва да служи на човека. И за да станат тези ценности естествени за младежта, трябва да се свърши много работа .

Защо са се заслепили людете да смятат, че властта е благо и радост? Защо е тъй примамна тя за човеците? За нея, властта, са извършени повече престъпления, отколкото дори за любовта… А властта, това е бреме, бреме, бреме!…
Управниците преди прекалено често са си „мръдвали пръста“ за лични облаги или за облаги на своите близки. Е, не че са се отказали днес….
За всички властта е извор на охолство и изгоди.
Не са ли се лъгали?
Напротив, лъгали са се. Пирували са и са се веселили, трупали са богатства и са облагодетелствували своите люде, а цената е била слабостта и разрухата на държавата.
Властта не е радост, веселба и „мръдване на пръстта“. Другото име на властта е дълг! Дългът да откриеш най-доброто за твоето отечество и да го изпълниш… каквито и жертви да изисква това.
Когато един държавник следва своя дълг, той няма право да мисли за радостта или огорчението на своите близки.
Властта е дълг и бреме. Държавникът, истинският държавник, не принадлежи на себе си. В името на дълга той трябва да се отрече от личните си чувства, от предпочитанията си, да се откаже от всичко…… и да следва своя път, дори ако той преминава през Голгота…
Един истински държавник не принадлежи нито на себе си, нито на своя род. И не роднинските чувства трябва да ръководят постъпките му, а дългът и отговорността.

За да няма гонения над евреите, те трябва да имат своя държава
Преди да избухне Първата световна война, съюзниците Англия, Русия, Франция и Италия планират поделянето на огромната по онова време Турска импе-
рия. Англия взима и Палестина.
Във връзка с войната Англия изпитва остра нужда от ацетон – материал, необходим за производството на взривни вещества. Еврейският учен-химик д-р Хаим Вайцман, живеещ в Англия, разработва метод за получаването му, без да са нужни суровини от чужбина.
Придобил авторитет в английските политически среди, Вайцман предлага проект на английския кабинет, в който се настоява Великобритания да  “ признаване Палестина за  родна земя на еврейския народ”.
На 2.XI.1917 г. английското правителство излиза с декларация, която остава в историята като “Балфурова декларация” – по името на въшния министър Балфур,
който я оповестява. В нея се признава правото на еврейския народ на национално възраждане в някогашната му родина:
”Правителството на Негово Величество се отнася благосклонно към възстановяването на национален дом за еврейския народ в Палестина и ще по-
ложи всички усилия да облекчи постигането на тази цел…”, –  се казва в декларацията.
През 1918 г. англичаните отвоюват Палестина от Турската империя. Започва масова емиграция на евреи от цял свят към освободената територия. Пустеещите полета започват да се обработват и напояват. Залесяват се десетки хиляди декари с гори, лозя, градини с портокали, лимони, маслини, смокини. Започва развитие на промишлеността.
“И Аз ще върна от плен людете си Израиля; те
ще съградят запустелите градове и ще ги населят,
ще насадят лози и ще пият виното им; и ще напра-
вят градини и ще ядат плода им” (Амос 9:14). “Ще
направя и да се населят градовете и запустелите
места ще се съградят. Опустошената земя ще се об-
работи, макар да е била пуста пред очите на всеко-
го, който минаваше” ( Иезекийл 36:33)..