Архив за етикет: дърво

Част от нашата същност

В градината на Петър се появи едно слабичко дърво.То едва се крепеше. Беше нестабилно.

– Трябва да му сложим метални скоби, – каза бащата на Петър.

Така дръвчето можеше да стои изправено.

Мина се време и дървото израстна около скобите, така че бе невъзможно да се махнат.

Сега те са част от дървото.

По същия начин Божията истина ни дава сили. Ако достатъчно дълго се държим за нея, накрая тя става част от нашата същност и никой не може да ни я отнеме.

Позволи на тази истина да проникне в съзнанието ти. Не се опитвай да избягаш, да се скриеш или да я отхвърлиш.

Помоли Бог да ти помогне да повярваш в нея и да я направи неразривна част от себе си.

Когато наистина осъзнаеш кой си в Христос, ще намериш свобода от лъжите, които те възпират и увереност да се изправиш пред всяко изпитание.

Ранобудното дърво

Сашо бе взел един бадем в ръката си и го разглеждаше внимателно.

– Знаеш ли как наричат бадемовото дърво? – попита го сестра му Милка.

Сашо само повдигна рамене.

– Ранобудно дърво, – отговори си сама Милка.

– Блазе му, – усмихна се Сашо. – Сигурно става много рано, а пък на мен сутрин най-много ми се спи.

– Не, не става дума за ставане сутрин, – размаха ръце Милка. – В Израел то се събужда от зимния си сън още през януари, сякаш бърза да даде плодовете си преди всички останали.

– Интересно, не знаех, – Сашо само повдигна вежди.

– Освен това, думата бадем на иврит звучи като глагола „бързам“, – добави Милка. – Спомняш ли си какво бе първото видение, което Еремия получи, когато Бог го издигна за „пророк на народите“, а той беше още дете?

– Клонка от бадемово дърво, – този път Сашо знаеше отговора.

Милка побърза да поясни това видение на брат си:

– Бог му казва: „Аз бързам да изпълня Словото Си“. Точно както бадемовото дърво „бърза“ да даде плодовете си на хората, така и Бог бърза да изпълни Словото, което е изговорил.

– Дано Божието бързане, не е като човешкото, – ухили се Сашо.

– Не е, – плесна с ръце Милка. – Изпълнението на Словото Му отнема много години, десетилетия и дори векове.

– Защо Бог толкова се бави? – попита Сашо. – Понякога толкова ми се е искало да стане нещо, че правя всичко възможно, да забързам нещата, но не става.

– Има си Божие време за всичко, – важно оповести Милка.

Ябълката

Веселин плесна с ръце:

– В историята за Адам и Ева в Библията никъде не пише, че забраненият плод е ябълка. Защо всички са възприели, че това е така?

Васко се засмя:

– За сметка на това срещаме ябълката, когато четем „Песен на песните“.

– Не съм забелязал, – призна си Веселин.

– Тя е описана като дърво и като плод, – обясни Васко. – нейните качества са сравнени с тези на възлюбения от годеницата си млад мъж.

– Интересно, – замислено каза Веселин. – Трябва да прегледам тези места в „Песен на песните“.

– За младата жена любимият ѝ се отличава от останалите, – продължи Васко. Защото има, както ябълковото дърво желана сянка и сладък плод.

– Може би тези неща символизират нещо за характерът на годеникът, – предположи Веселин.

– Така е, – съгласи се Васко. – Сянката на дървото говори за жадуваните от жената грижа и спокойствие, които тя намира у възлюбения си. Освен закрила ябълката дава и плод, който носи сладост, а това е радостта от споделената любов.

– До сега не бях се замислял, – поклати глава Веселин, – че чрез една обикновена ябълка може да се представи любовта между съпруг и съпруга.

– Няма обикновени и случайни неща, – махна с ръка Васко, – всяко нещо си има своето време и своето място, както Творецът го е замислил.

Интересна мисъл

Манол оглеждаше дърветата наоколо.

– Какво изучаваш ли ги? Или търсиш специално дърво? – попита го баща му.

– Търся гоферово дърво, – отговори синът. – Възможно ли е да расте някъде тук?

– От къде си прочел или чул за него? – бащата изгледа любопитно сина си.

– Ной е направил ковчега от гоферово дърво, – поясни Манол.

– Аха, – кимна с глава бащата, – Всъщност, никой не знае какво е това дърво. Някои предполагат, че е вид кипарис или елха.

– Интересно, не знаех, – отбеляза Манол.

– Защо Ной е построил ковчег, а не кораб, как мислиш?

Манол се замисли, а после предположи:

– Вероятно тогава така са ги наричали, не кораби, а ковчези.

– Чакай, – повдигна едната си ръка бащата, – ти да не свързваш корабокрушенията и смъртта на хиляди моряци с понятието ковчег? Я по-добре помисли, какво е неговото предназначение.

– Навярно да запазва всичко, което е вътре в него, – повдигна рамене Манол.

– А знаеш ли, че векове по-късно, когато Соломон строи храма за Господа, го облицова с подобни кипарисови или елхови дървета. И така Ноевият ковчег е първият преобраз на Божия храм!

– Какво излиза? – Манол погледна внимателно баща си. – Ной е първият строител на храм за Бога преди Соломон, така ли?

– Интересна мисъл, – почеса се по главата бащата. – Като се замисля, май имаш право.

Манол се ухили на баща си и двамата си плеснаха десните ръцете.

Важната роля

Крум дръпна майка си за ръката и я попита:

– Мамо, какво е ситимово дърво?

– То е вид акация с много красиви цветове, – поясни майката.

– А тук има ли го?

– Не. Ситимовото дърво е било едно от малкото видове дървета, растящи в пустинните райони близо до Израел. Освен това то е плътно и изключително здраво, което го прави чудесно за всякакъв вид дървени конструкции.

– Щом е толкова издържливо, значи не гние, – ококори очи Крум.

– Много си досетлив, – засмя се майката. – Дървото отлага в сърцевината си много отпадъчни вещества, така наречените консерванти. Те правят дървесината неприятна за насекоми и ѝ помагат да бъде плътна и трудна за проникване на вода и други агенти на гниене.

– Какво чудно дърво, – възкликна Крум.

– А знаеш ли каква важна роля му е била отредена? – попита майката.

– Роля? – Крум повдигна вежди.

– Ситимовото дърво често се споменава във връзка с изграждането на скинията. От голямо значение е използването му и при изграждането на ковчега на завета. Помисли си само, скинията е използвана през следващите четиристотин години до построеният от цар Соломон храм в Йерусалим, а ковчегът остава решаваща част от еврейското поклонение до разрушаването на храма от вавилонците векове по-късно.

– О, това наистина е важна роля, – съгласи се Крум.