Мина една година след смъртта на един седемнадесет годишен ученик. Той бе посегнал на живота си.

Коя бе причината?

След една година училищното ръководство призна:

– Този младеж бе безмилостно тормозен. Ние като училищни ръководители не направихме нищо, за да го защитим. Не се погрижихме за психическото му здраве.

В училището се ангажираха:

– Да водим борба с бъдеш тормоз над който и да е ученик. И да се погрижим по-добре за психическото му състояние.

Опустошението, причинено от тормоза, е ярък пример за силата на думите.

Езикът има власт над живота и смъртта.

Това, което казваме, може или да привдигне, или да смаже друг.

В най-лошия сценарий жестоките думи могат да допринасят за буквалната смърт, както бе станало в случая.

Всички ние носим отговорност за думите и действията си.

Думите могат да убиват, но състрадателните думи могат да лекуват, превръщайки се в „дърво на живота“ за хората около нас.

Мирон и Дечо през жегата се бяха приютили под голямото дърво на улицата пред домовете им.

– Вероятно си попадал на фразата „Случи се“, – поде разговора Мирон.

– О, тя много често се повтаря, може би като оправдание, – отбеляза Дечо.

– В оригинал „it came to pass“ буквално означава „дойде да отмине“, – обясни Мирон.

– Е, фразата не е „Стана.“ В оригинал „it came to stay“ , което буквално е „дойде да остане“, – засмя се Дечо. – Но защо ми казваш всичко това?

– Същото се отнася и за нашата духовна долина. Няма да е все така. Ще премине, – поясни Мирон. – Докато не стане това, ние сме там. И това, което правим през това време, често определя и резултата.

– Някъде бях чел следното:“Понякога, когато си в пълна тъмнина, си мислиш, че си погребан. Но всъщност, ти си бил посаден“, – припомни си Дечо. – Мисля, че това напълно съответства на мислите ти.

– Интересна мисъл, – съгласи се Мирон, – но когато се чувстваме далеч от Бога, трябва да видим как Той ни изгражда и променя.

– Когато трудностите застанат на пътя ни, ние или бягаме от Бог, или към Него, – тъжно констатира Дечо.

– Ако се отдалечаваме от Господа, ние никога няма да разберем какво е искал да ни покаже в този момент, но когато тичаме към Него, ще Го опознаваме по-добре, ще го обичаме по-дълбоко и ще Му се доверяваме с цялото си сърце, – възторжено възкликна Мирон.

– Трябва да осъзнаем, че няма как да победим нищо чрез собствените си сили, – поклати глава Дечо. – Истината е, че когато признаем слабостта си, тогава ще открием Неговата сила в изобилие. Ще достигнем ново ниво в живота си.

– Въпреки че никой от нас не очаква с нетърпение тези трудни моменти, а в тях има толкова много растеж, – отбеляза Мирон. – Но когато всичко свърши ще разберем, че Бог е работил и ни е променял през това време.

Стефан бе единственият, който оцеля след корабокрушението. Дни наред плаваше, като се държеше за парче дърво.

Когато бе изгубил всякаква надежда, на хоризонта се появи лодка.

Скоро тя се приближи и някой извика като хвърли въже:

– Пусни дървото и се хвани за въжето.

Стефан започнаха да го терзаят съмнения:

– Това парче дърво ми е помогнало много да преживея през последните няколко дни в морето. То бе с мен, когато имах нужда. Разчитах изключително на него, за да оцелея, … а сега да го пусна и да се хвана за въжето. О, не, това е твърде рисковано за мен.

Стефан се обърна към лодката и започна отчаяно да вика:

– Не мога, ще се държа за дървото.

От лодката много трудно уговориха корабокрушенеца да се хване все пак за въжето.

Независимо дали го осъзнаваме, но ние действам така постоянно в духовния си живот.

Исус ни кани да Го последваме и да започнем да живеем по нов начин. Да изоставим нещата, на които досега сме се доверявали и да уповаваме на Него.

Това „пускане“ на нашия начин на живот понякога може да ни се стори като умиране, като че ли губим живота си такъв, какъвто го познаваме. Изглежда доста страшно.

За разлика от оцелелия корабокрушенец, решението ни да се отпуснем и да се доверим няма да е еднократно.

Дори след като решим да се доверим на Исус и да Го последваме, понякога ще се окаже, че се придържаме към части от стария си начин на живот. Ще се уловим, че се връщаме към познатите източници на сигурност.

И всеки път ще трябва да вземаме решение, отново и отново, да се освободим и да поемем живота, който Исус предлага.

Мартина бе притеснена. Тя бе взела малката си дъщеря Катя от детската градина и бързаше да се прибере у дома.

Имаше належаща среща след половин час, а до тогава толкова много неща трябваше да свърши в къщи.

Внезапно Катя спря. Детето хипнотизирано наблюдаваше една мравка, изпълзяла от пукнатината на тротоара.

– Мамо, виж, – извика Катя, сочейки с ръка насекомото.

В този момент Мартина бе разпъната между собственото си чувство за неотложност и учудването на детето си.

Ето това е да си възрастен.

Децата преживяват света по различен от нас начин.

Ние възрастните не забелязваме по-голямата част от това, което ни заобикаля, а децата с новите си свежи умове и почти никакъв опит обръщат внимание на всичко.

Нашите наследници откриват пукнатините по тротоарите, впечатляват се от различните дървета и храсти, изследват полета на гълъба с възторг, в облаците на небето виждат чудни картини, броят ивиците на вратовръзките и какво ли още не.

Това, което за нас е фон, за малките палавници е център предизвикващ почуда.

Да си дете означава да питаш, да се чудиш и да се удивляваш. Малките ни учат как да виждаме всичко така, сякаш е за първи път.

Възможно ли е да се отърсим от зрелостта и да се върнем обратно в детството?

Прекарваме толкова голяма част от живота си в бързане, бягане, преминаване от една отговорност към друга.

Трябва да отделим време, за да забележим света около нас. Нека задаваме въпроси, да изказваме предположения и да бъдем отворени за нови преживявания.

Дори в този напрегнат свят, ние като възрастни все още имаме достъп до чудото на детството.

Намалете темпото. Да си спомним миналото и да изживеем настоящето със свежи очи и отворено сърце, а това ще ни приближи към Бога.

Марта за сватбата на дъщеря си подари на младоженците много стара мебел, предавана от поколение на поколение.

Старинната вещ изглеждаше не много приятно, но беше толкова мил и щедър жест, че двамата не можаха да и откажат.

Маги погледна подаръка и сбърчи нос:

– Състоянието му е отчайващо. Представи си как ще изглежда между витражите, оловните стъкла, оформени като сложни диаманти на вратите?

– За него не са полагани подходящи грижи от много години, затова дървото има тежък слой, изглеждащ като черен лак, – констатира Гошо. – Е, няма страшно ще го сложим в гаража.

Един ден ги зачовърка съвестта и решиха да възстановят старата мебел.

Двамата въоръжени със стоманена тел, започнаха бавно да събличат старината. Колкото и да се трудиха, всичко си оставаше черно и грозно.

Гошо вдигна ръце:

– Отказвам се, всичко е напразно.

– Ей, – извика Маги, – я погледни!

Някакво бяло петно се бе разкрило в тъмнината от мръсотия и прахуляк.

Двамата се ентусиазираха и настървено започнаха да работят. Трудиха се усърдно, докато видяха красотата на старата мебел.

Така и нашият Небесен Отец копнее да премахне тежкия мрак, който се е настанил в нашите разбити сърца.

Исус копнее да ни донесе изцеление и въпреки че това може да не е моментално възстановяване, Той носи надежда след загубата.