Един истински водач трябва да прави не онова, което иска и харесва, а което е потребно. Властта не е опияняващото всемогъщество на някои ръководители. Тя не е безгрижната им игра със съдбата на подвластните, безконечната им веселба, която се превръща в безконечна оргия. Власт, това значи дълг и бреме. Безсънни нощи, в които да разбереш повелите на времето и на Бога на твоето племе, за да подчиниш на тях всички свои желания, дори себе си…
Величието на един водач не може да се измерва само по битките, които е водил и печелил. Говоря за битки, които се решават с щит и меч. Защото водачът води и други битки. Победите, които носят неувяхваща слава и признателност, съзнание за добре изпълнен дълг.
Битката против самия себе си, тя е най-страшната и най-опостушителната. Да не допусне блясъкът на властта да заслепи погледа му, похвалите на блюдолизците да заглуши слуха му за повелите на дълга.
Битката за благоденствието на народа му. Никоя слава не е трайна, ако е изградена върху нищета, недоимък, лишения и сиромашия. И най-важното битката за справедливост. Дай на един управляващ всички възможни победи, но лепни на челото му печата на несправедливостта и ти го осъждаш на вечно проклятие…
За обикновения човек справедливостта е лесно нещо. Достатъчно е да не се отклонява от истината и да има смелост да я казва дори, когато тя е в негова вреда. За един водач обаче тази справедливост е малка, недостатъчна. Справедливостта на ръководещият са редът, правдата и равенството, които е дал на всички люде от неговия народ. А другото име на тази справедливост е закон. Закон, равен за всички и честни съдии, които да съдят съобразно с него.
Имало е закон и съдии. И той е бил справедлив, защото е произлязъл от обичая и натрупаната през вековете мъдрост. Но този закон е слаб и хилав. Първо с това, че всеки чува, както си иска, и разбира, както му е изгодно. После, облагодетелствува клеветниците, богатите и знатните. Те всъщност съумяват винаги да застанат над закона. Такъв закон не води към справедливост, а към поквара и разложение. Не вярваш ли в закона и в равенството на всички пред него, ти не вярваш и в самата държава. Ти преставаш да бъдеш част от цялото.
Държава с такъв закон е осъдена на гибел. Народ с такъв закон е осъден на самоизяждане и изчезване. Писаният закон не е истински закон, докато не се прилага. Докато не стане част от самия живот.

По-велик е оня, който следва заповедите от любов, отколкото оня, който ги
следва от страх. Изразът на тази любов е „ограда“ издигната около тях, за
да ги зашити от насилие.
За това се препоръчва, когато спазваш една повеля, освен смирение, човек
трябва да е сигурен, че е изпълнил дълга си.
На какво прилича това? На човек, който пази овощна градина. Ако я пази
отвън, цялата е защитена, ако я пази отвътре, защитено е това, което е под
него, а онова зад него остава незащитено.

Слънцето засрамено криеше последните си лъчи в облаците. Ярки отенъци проблясваха като спомен на нещо отдавна забравено. По лъкатушещият пътя вървеше мъж. Той беше стиснал устни и навъсил вежди. Глождеше го противоречиво чувство на дълбока вина и спасително облекчение.
Няма я вече. Земята я прибра в обятията си.
Съзнаваше, че беше й причинявал неизлечими рани с хладното си държане. Беше я унизявал с пренебрежителното си отношение .Отнасяше се с нея като с чужд човек.
Сега беше късно да се показва по-добър, по-щедър и милостив.
Дала му беше с шепи от златото на живота си, а той не успя да намери сили в себе си или добро желание, за да й подхвърли като на просяк дори една медна пара.
Дългът си беше дълг и той не можеше да го погаси и оттук идеше чувството на дълбока вина.

Един човек чул, че никой не бил в състояние да изплати дълга си към родителите си. Той бил успешен бизнесмен и добър математик.
Сметнал колко пари са похарчили за него родителите му, като отчел безсънните нощи, дадените реални пари, дори взел под внимание и подкупите, който родителите му дали, когато постъпил в детската градина, училище, университета и на работа. Тук били включени и всички подаръци, които получил от тях. Не забравил да отчете ефективността на майчинския труд, като се почне от носенето му девет месеца в майчината утроба и стойността на млякото, с което го е кърмила……. и всички останали грижи…
Събрал общата сума и се получила голяма купчина от пари. Той ги занесъл на родителите си и им казал, че ги обича и цени, както преди., но нека никой не казва, че не може да се върне дългът към родителите.. Той превърнал всичките им грижи и любов към него в пари и ги дал на родителите си.
Старият баща погледнал купчината пари, лежаща пред него и казал:
–  Сине, всичко си  сметнал  точно и вярно. Не се съмнявам, че тук лежат всички пари, които ни дължиш,  като дълг спрямо нас. Но имало един малък нюанс, който си забравил.
Синът погледнал баща си в очакване да разбере какво е пропуснал.
– Когато ти се роди, – казал бащата, – през първите три години, ние с майка ти ежедневно целувахме мекото място намиращо се под гърба ти. За това ти едва ли си спомняш, но ние помним и това са едни от най-хубавите ни мигове. Ако ти наистина искаш да изплатиш дълга към родителите си, ти трябва в продължение на три години да целуваш тези наши места. Едва тогава можем да кажем, че си изплатил синовния си дълг.

Защо са се заслепили людете да смятат, че властта е благо и радост? Защо е тъй примамна тя за човеците? За нея, властта, са извършени повече престъпления, отколкото дори за любовта… А властта, това е бреме, бреме, бреме!…
Управниците преди прекалено често са си „мръдвали пръста“ за лични облаги или за облаги на своите близки. Е, не че са се отказали днес….
За всички властта е извор на охолство и изгоди.
Не са ли се лъгали?
Напротив, лъгали са се. Пирували са и са се веселили, трупали са богатства и са облагодетелствували своите люде, а цената е била слабостта и разрухата на държавата.
Властта не е радост, веселба и „мръдване на пръстта“. Другото име на властта е дълг! Дългът да откриеш най-доброто за твоето отечество и да го изпълниш… каквито и жертви да изисква това.
Когато един държавник следва своя дълг, той няма право да мисли за радостта или огорчението на своите близки.
Властта е дълг и бреме. Държавникът, истинският държавник, не принадлежи на себе си. В името на дълга той трябва да се отрече от личните си чувства, от предпочитанията си, да се откаже от всичко…… и да следва своя път, дори ако той преминава през Голгота…
Един истински държавник не принадлежи нито на себе си, нито на своя род. И не роднинските чувства трябва да ръководят постъпките му, а дългът и отговорността.