За всекиго по нещо

Небето стана изведнъж странно пепеляво. Тресна светкавица и го разцепи. Мълниите зачестиха. Изкочи силен вятър. Дърветата се замятаха, като хора преживяващи някакъв ужас, скубещи косите си.

Рукна дъжд. Сякаш всичкото зло се бе събрало на едно място и вещаеше всеобща погибел.

Стихията ревеше като ранен звяр, изпълнен със ярост. Цялото небе се тресеше, святкаше и гърмеше.

Отпрани ламаринени покриви трещяха по пътя. Въздухът се изпълни с напрежение. Светлините по прозорците угаснаха. Настана мрак, който от време на време се разсичаше от мълниите. Ето, че и те постепено намаляха, а дъждът се усили. Капките му станаха по-едри и по-спокойни.

Но стихията не престана. Вятърът безжалостно заудря по стените на къщите. Хората в тях силно се сгушиха под завивките си, очаквайки утихването на разбунтувалата се природа.

Един от най-почитаните християнски мъченици е Св. Христофор, който според преданието е живял през 3 век и е бил огромен на ръст.
Според православните традиции на иконите този светец се изобразява с глава на куче или на кон, а при католиците в образ на великан, пренасящ Христос през реката.
Във Валенсия зъб на мамонт почитали като част от мощите на светеца, а бедрената кост на мамонта като ръката на Христофор.
Тези атрибути тържествено се пренасяли по улиците с молитва за дъжд.

Най-големият в света покрив без допълнителни подпори, който защитава от слънце и дъжд наскоро е бил построен в Южна Корея.
6000 тона стомана на 95-метров перваз плава във въздуха, конзолно без допълнителни подпори. Покрива е конструиран от виенско архитектно студио Coop Himmelb(l)au.
Те са измислили мрежеста структура върху, която са опънати другите покривни елементи.
Това е изключително смело решение, като се има предвид огромното платно, възможните земетресения и силни бури, които редовно се спускат на Южна Азия.
Разработчиците твърдят, че нито земетресеня, нито урагани могат да разрушат този висящ екран, както наричат този покрив.
Но аз бих се страхувала по време на катаклизъм да стоя под него, дори някъде наблизо.

Когато на улицата е много студено, понякога над земята възникват тънки изящни стълбове. Това е едно удивително атмосферно явление, вдъхновяващо хиляди фотографи. Можете да видите резултата от съвместното творчество на атмосферата, светлината, човека и фотоапарата.
От физична гледна точка, тези снопове са резултат от пречупването на светлината в тънкия леден прах, който се върти във въздуха в мразовито време. Освен това съвсем меко осветление, от Луната или улична лампа, е способно да предизвика удивителна илюминация. И всеки път сноповете изглеждат по различен начин. Те приличат ту на колони от някакъв небесен храм, ту на дискотечни огньове или на леки струй от дъжд, образувани от светлина.
Тези снимки на които са запечатани тези светлини снопове са резултата от художествения „улов“ на фотохудожниците пейзажисти Джейсън Ернс, Тристан Гречко и други.

Отдавна не бе валяло. Изведнъж небето над нас се покри с черни, плътни облаци. Бурята очевидно беше близо и побързахме към къщи. Точно, когато преполовихме широкия склон, заваля дъжд.
Той бе толкова силен, че падаше като плътна пелена и трудно се виждаше пътя.
По небето се стрелкаха огнени светкавици, веднага след тях тътнеха оглушителни гръмотевици.
Имах чувството, че ада се е отворил, готов да ни погълне.
Наблюдавахме грандиозно представление на природните стихии. Постепенно бурята се отдалечи и гръмотевиците преминаха в глухи тътени. Дъждът обаче продължаваше, а светкавици се кръстосваха на хоризонта.
Далечните тътени, дъждовната завеса и шумът на водата ни създаваха специфична атмосфера, която ни сближаваше.
Постепенно дъждът отслабна, накрая спря и слънцето проби облаците.
По цветята и листата заблестяха кристални капчици вода. Помислих си: „Земята най-после се е напила до насита“.

Колкото повече навлизах в дебрите й, толкова по-всеотдайно ми показваше хубостта си. Един безкраен свят от гъсто сплетени тантели, оцветени с всякакви отенъци на жълто, зелено, бакърено и калночервено.
Нейната хубост беше малко тъжна и уморена, но все още разкошна поради златото, с което младата есен я беше накичила. Безброй неподвижни жълти пламъчета, едни по-ярки, други по-тъмни, правеха въздуха наоколо да изглежда златист, оранжев, червен.
Безмълвието се нарушаваше само от едва чутия шепот на някое отронено листо .
По едно време забелязах, че златото  се е стопило и  една особена здрачевина е заляла гората. Да не се е свечерило, не ми се вярваше,
Междувременно вятърът се усили и гората ревна, сякаш хали я биеха с камшици, по-дебели от буките, а други надуваха бузи, за да изтръгнат от корен вековните й дървеса.
В това яростното блъскане на върхарите и скърцането на клоните,  което наподобяваше свличане на скали и прииждане на хиляди пороищами  ми се искаше да викам колкото ми глас държи:
— По-силно, по-гръмко! Удряйте тъпани, земята да се затрепери и небесата да се продънат! Още по-силно!
После бурята поутихна, ветрищата се укротиха, от небето закапаха първите едри и редки капки дъжд. Отначало пооредялата шума на дърветата ги задържаше, чуваше се само лекото ѝ тропане. Изведнъж захладня.
Стихията тържествено отвори пътя на есенните дъждове.

С баща ми и приятелите му рано сутринта се бяхме изкачили на върха и решихме оттам да идем на езерата. Някой ни поведе натам, ала той познаваше толкова пътя, колкото и всички останали.
През целия ден се лутахме из стръмнините, додето привечер най-сетне съзряхме долу в ниското под нас някакво езеро, синеещо като дъното на котел сред високите канари. И макар това езеро да нямаше нищо общо със търсените езера, решихме да се приютим на брега му, понеже вече мръкваше.
Едва бяхме наклали огън, когато вятърът зафуча, над нас се разнесе грохотът на бурята. От почернялото надвиснало небе рукна пороен дъжд. Нямаше никаква възможност да се скрием от бурята. Наоколо се простираха само ниски хвойнови храсти. Струите на дъжда, гъсти и тежки, връхлитаха отгоре. Над скалистите зъбери с оглушителен трясък святкаха и гаснеха мълнии.
Приятелите на баща ми се опитваха да направят нещо като палатка с един брезент. Опъваха го върху храсталака и по едно време изглежда, че успяха, защото ме навряха отдолу, макар че за мене това нямаше никакво значение. Носех се из мътните горещи въртопи на треската.
Тоя път треската ме бе съборила малко по-грубо, вероятно удвоена от простудата, и аз само като в мъгла усещах боричкането на хората с тежкото платнище, което непрекъснато се пълнеше с вода и което бурята искаше да изтръгне от ръцете им. Наоколо илюминацията продължаваше с пълна сила, а скалите над главите ни се къртеха и търкаляха с трясък надолу. Те се пукаха от смяната на температурата или от грохота на мълниите.
Треската ме носеше и въртеше, увличаше все по-дълбоко в тъмните си въртопи и аз се сещах посред бълнуването, че сега вече сигурно няма да мога да изплувам. Татко ме бе учил, че трябва да прогонвам тия тръпки на самосъжалението.
Накрая усетих, че всичко около мен потъмнява и навярно вече потъвам в най-дълбокото и навярно завинаги…..
Дойдох на себе си с онова чувство на спокойствие и умора, с което се връщаме, ако не сме прекрачили последния праг. През затворените си клепачи усещах нещо светло и топло. Открехнах ги едва-едва. Зазоряваше се. Бурята бе отминала. И върху фона на тъмносиньото утринно небе се издигаше високият и странно бял пламък на накладения огън. Може би бях съвсем изплувал от бълнуването и разтворих клепачите си. „Ще се живее“ – помислих си радостно и ме заля светлина.