Малко недоразвито растение растеше под сянката на силен и як дъб, който широко бе разпрострял клоните си.
То се чувстваше защитено под този великан:
– Тук съм си добре, – казваше си то. – На скришно място съм и никой няма да ме види. Никъде другаде не бих намерило такова спокойствие. И всичко това дължа на благородния си приятел, могъщия дъб.
Един ден до дъба дойде дървар. Той размаха брадвата си и повали гиганта.
Заплака малкото растение:
– Загина защитникът ми. Сега бурните ветрове ще ме победят и смажат, а ураганите ще ме изкоренят.
– Не, се страхувай! Това няма да стане с теб, – обади се тих и нежен глас. – Сега слънцето ще те стопли. Дъждовете ще те напоят изобилно. И цветът ти, който до сега не е достигал своето съвършенство, ще се къпе в слънчевите лъчи. И знаеш ли какво ще кажат хората, когато го видят?
– Какво? – примряло в очакване прошепна малкото растение.
– „Вижте какъв хубав цвят има това растение. Как не сме го забелязали до сега?“ А друг ще отбележи: „Това растение е станало прекрасно, благодарение на това, че са отсекли огромното дърво, което му е хвърляше гъста сянка. Сега това растение има възможност да се радва на топлото слънце“.
Понякога и ние сме като това малко растение. Нима не е ясно, че Бог ни отнема удобствата и ни лишава от преимуществата, които имаме, за да направи от нас нещо по-добро?
