Майката на Христина бе на осемдесет години. Тя падна в дома си. Счупи си таза и отиде в рехабилитационен център, за да се възстанови.

Това се случи една седмица след като съпругът ѝ почина в заведение за хора имащи проблеми с паметта.

Христина гледаше как майка ѝ, която имаше емфизем и периферна артериална болест, ставаше все по-слаба и изолирана.

Тя я питаше:

– Мамо, мога ли да ти помогна с нещо?

– Не, всичко мога да си правя сама. Нямам нужда от нищо.

След като майка ѝ отиде в рехабилитационния център, Христина влезе в дома ѝ и прегледа всички документи, които успя да намери.

– Пълна бъркотия. Напълно дезорганизирано. Сметки навсякъде, – мърмореше си недоволно Христина.

Като съвестна дъщеря, тя се зае сериозно да оправи нещата.

Прекрати поръчките на майка си за добавки против стареене. Анулира две застрахователни полици за гаранции на автомобили, по това време майка не шофираше. Прекрати годишен договор за инжекции на коляното с хиропрактор, защото той не бе нужен вече на старицата. Отхвърли исканията за дарения от десетки организациите.

Когато майка ѝ разбра какво е направила, побесня:

– Кой ти разрешава да се бъркаш в моите работи?

– Опитвах се да спася майка си, но станах човек, на когото тя не можеше да се довери. Станах нейн враг. Наистина се обърках, – въздишаше тежко Христина.

Един клиничен психолог и семеен терапевт ѝ каза:

– Справянето с по-възрастен родител, който упорито се съпротивлява на предложената помощ, не е лесно. Но решението не е да накарате по-възрастния човек да се почувства така, сякаш му се бъркате и поемате делата му. Това, което е необходимо е да го уважавате. Да имате съпричастност и признателност към автономията на възрастния човек.

И Христина се научи как да действа спрямо майка си.

– Не можеш да натискаш хора като майка ми и да се опитваш да поемеш контрол над нещата ѝ, – усмихваше се тя. – Научих се да не ѝ казвам, че греши, вместо това се обръщах към това, с което тя се гордееше, че знае.

Когато майка ѝ се разстройваше от нещо, Христина ѝ задаваше следния въпрос:

– Майко, през коя година се омъжи леля Сийка?

Или търсеше съвет от нея:

– Майко, не помня как се правят макарони. Колко сирене ти слагаше?

И майка ѝ забравяше от какво се е вълнувала.

Намалената мозъчна функция може да повлияе на проницателността и преценката на по-възрастния родител, както и на способността му да разбира рисковете на определени действия или ситуации, като същевременно това го прави подозрителен и готов да се отбранява.

Това обаче не означава, че трябва да се откажете от разговора с него.

Просто му дайте шанс да говори за това, което е важно за него. Позволете му да сподели чувствата и притесненията си.

Ако формулирате предложенията си като начин да помогнете на родителя си за постигне на цел, която те са споделили за важна, той е склонен да бъде много по-възприемчив към тях.

Петър преди да навърши определената възраст, за да вземе шофьорска книжка, се учеше да кара колата на баща си. Това обучение продължи почти три години.

Баща му бе с него през цялото време, докато шофираше. Даваше му съвети. Учеше го какво да прави в различни ситуации.

Майка му обикновено не се намесваше, защото от напрежение си гризеше ноктите и вместо да съветва кротко, тя крещеше.

Но дядо му надминаваше всички. Когато Петър караше неговата кола удряше я в различни предмети, тогава той му казваше:

– Давай, Петре. Ако трябва, ще купя друга кола, но не мога да възстановя внука си, ако го изгубя. Ти сега се учиш.

– Дядо, ти си страхотен, – възторжено възкликваше внукът.

Най-накрая Петър получи дългоочакваната шофьорска книжка.

– Тате, виж, – той с гордост показа документа.

– О, това е чудесно! Поздравявам те! Браво!

Тогава бащата даде ключовете на колата си на Петър и му каза:

– Сега ти отстъпвам колата за два часа. Ще караш съвсем сам.

– Сам? – Петър бе зашеметен. – Благодаря ти, татко!

Пулса на Петър се ускори, когато излезе на заден ход по алеята и потегли по пътя.

Докато пътуваше, ето какви мисли минаваха през главата му:

„Сега мога да карам със 120 км в час. Ех, ще полетя по магистралата. ….
Сега няма никой до мен, който да ми каже: „Недей!“

Петър не направи нито едно от тези луди неща. Даже върна колата здрава преди определения срок.

Защо?

Връзката с баща му и дядо му бе толкова силна, че той не можеше …., въпреки че имаше книжка и никой не го ограничаваше.

През периода на обучение се бе развило доверие и привързаност, която го караше да се сдържа.

Баща му след като му даде ключовете на колата, можеше да каже:

– Да не си посмял да караш над ограничението на скоростта. Ченгетата са навсякъде из града и ще те хванат. Момче, дори не си и помисляй да правиш глупости.

Но той не го направи.

Просто му даде ключовете, усмихна му се и каза:

– Ето вземи ги и се радвай се!

Каква прекрасна демонстрация на благодатта.

Генади много се дразнеше, когато баща му Добри му правеше забележки и то за дреболии.

– Защо не си изключил лампата в тоалетната, като си излязъл?

– За кого работи телевизора, като няма кой да го гледа?

– Не ти ли направи впечатление, че е паднала кутията от скрина? Защо не си я вдигнал тогава?

Генади, докато беше по-малък мълчеше и поправяше грешките си, но сега той бе вече млад мъж и забележките на баща му идваха в повече.

Един ден Генади бе повикан на интервю.

„Щом си намеря работа, – помисли си младия човек, – веднага ще се махна от баща ми. Дори ще замина някъде надалече, за да не слушам постоянните му забележки“.

Добри се радваше, че синът му ще отиде на интервю, но и бе малко притеснен за него, за това започна веднага да го съветва:

– Смело отговаряй на въпросите. Дори да не знаеш отговорите, дръж се уверено.

Скоро Генади пристигна на мястото, но в двора нямаше никой. Външната вратата зееше широко отворена.

Той приближи и забеляза, че долу на вратата се опираше малко парче и за това не можеше да се затвори. Протегна ръка и извади топче потъмнял стиропор.

След това притвори вратата и влезе в двора. Там имаше много красиви цветя.

Изведнъж погледът му бе привлечен от маркуч, който бе прикрепен към чешмата. От него продължаваше да тече вода, която не поливаше, а наводняваше пътеката.

– Изглежда някой е забравил да го премести, – каза си Генади.

Той насочи маркуча към цветята и продължи напред.

Приемната беше празна. На стената висеше лист хартия, който показваше къде да отиде. Генади го прочете и тръгна нагоре по стълбището.

– Вече е 10 часа и тук е достатъчно светло, а още не са изгасили лампите, – каза си тихо младият човек.

След това се засмя, като се сети за баща си и си помисли: „Започвам да мърморя също като него“.

Когато стигна до ключа, той просто го щракна и лампите изгаснаха.

Голямата зала на горния етаж беше пълна с хора. Като ги видя колко са много Генади се стресна:

„Голям е наплива, дали изобщо ще стигне ред до мен“.

Забеляза голямата врата, в която влизаше наперен всеки от кандидатите, но излизаше омърлушен.

Генади седна на един от столовете по към края, като преди това изключи лампите в залата, които вече не бяха нужни, защото дневната светлина, която нахлуваше през прозорците бе достатъчна, за да освети помещението.

Тъй като бе седнал накрая, Генади не можа да поговори с никой от интервюираните. Нямаше представа какво става вътре. Искаше да се осведоми дали са избрали някого, но така и не получи информация за това.

Дойде и неговия ред. Притеснен и развълнуван Генади прекрачи прага и застана пред трима мъже, които седяха зад една дълга маса покрита с червена кадифена покривка.

Единият от комисията взе документите и без да ги погледне попита:

– Колко скоро можете да започнете работа при нас?

„Това някакъв хитър ход ли е“ – помисли си с ужас младият мъж.

– Не се притеснявайте, – каза човекът от комисията. – Тук не задаваме въпроси, защото е трудно да се определят възможностите на човек само от няколко отговора. За това решихме да наблюдаваме хората, когато идват. За целта сме поставили камери навсякъде.

Генади се опита да си спомни какво е правел, докато влезе в тази стая, но всичко му се бе изличило от главата.

– Само вие се наведохте и махнахте стиропора, за да се затвори външната врата, – продължи мъжът. – На никой не му направи впечатление, че водата от чешмата върви напразно, нито, че не са изключени лампите, въпреки, че навън бе светло. И за това нашият избор се спря на вас.

Колко често Генади се ядосваше на баща си, че изисква от него ред, а сега благодарение на тези бащини забележки, които бяха изградили у него съответни навици, му помогнаха да започне работа, която много искаше.

Когато излезе от фирмата, младият мъж вървеше по улицата, усмихваше се и тихо шепнеше:
– Благодаря ти, татко!

Вера и Сашо си купиха нова камера.

Изведнъж тя започна да прави грешки. И тъй като камерата бе нова имаше гаранция.

В сервиза при проверка за изправността ѝ, не откриха нищо нередно. Но в дома на Вера и Сашо дисковете отново започнаха да се развалят.

Те пак отидоха в сервиза, но там им заявиха след повторна проверка:

– Всичко е ОК.

Вера и Сашо се умориха да тичат напред назад. Само до сервиза бяха 150 километра.

– Жалко за камерата, – мърмореше Сашо, – толкова много пари дадохме за нея.

Един човек, след като чу за проблема им, ги посъветва:

– Идете при свещеника на местната църква. Той е известен с това, че молитвата му е доста ефективна. На много хора е помогнал досега.

– Е, какво пък да вървим в църквата и да търсим този свещеник, – примирено каза Вера.

Речено сторено. Така двамата Вера и Сашо тръгнаха към църквата, за да им се ремонтира камерата.

– Дали наистина ще се възстанови някога тази камера? – каза Сашо с болка, съмняващ е в изхода на ситуацията.

В църквата цареше традиционната атмосфера: иконостас, свещи, миризма на тамян, а  няколко възрастни жени шепнешком разговаряха.

Сашо показва камерата на свещеника и му каза:

– Тя допуска много често грешки.

Свещеника я огледа и разбиращо кимна с глава:

– Добре, сега ще се помоля с подходяща молитва за случая и всичко ще бъде ОК. Документите на камерата носите ли? Дайте ги.

Свещеникът ги отвори и бързо ги разлисти. Извади изпод расото мобилния си телефон и набра един номер.

– Ало! Сервизния център ли е? Аз съм свещеникът Игнатий. При мен донесоха една повредена камера. Тя все още е в гаранционен срок. Не можете ли да я замените?

Изглежда от другата страна му отговориха отрицателно, защото той се намръщи, но дружелюбно каза:

– Извинете тогава, всичко добро!

След това този едър мъж в расо, затърси още нещо в мобилния си телефон, а на Вера и Сашо каза:

– Сега с друга молитва ще се помоля, тя е по-ефективна.

И отново звънна:

– Ало, брат, тук има една малка работа за теб. Накратко. Нали знаеш Сервизния център? Там са загубили всякакъв страх, обидили са много добри хора. Вземи необходимото решение и бързо реши въпроса. Бъди здрав. Ангелите да те пазят.

А след това свещеникът се обърна към Вера и Сашо:

– След два дена отидете в сервиза. Ще ви дадат друга камера. Ако нещо не е наред, ето телефония ми номер. Идете си с мир….

През 1942 г. българските граждани от еврейски произход имаха редица лишения и ограничения, но поне животът им не бе застрашен.

Едно от най-тежките бремена бе въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. В повечето случаи той довеждаше до конфискации и принудително изземване на имуществото им от държавата. На всички настоявания от страна на Райха:

– Да бъдат изпълнени нарежданията относно решаването на еврейския въпрос.

Цар Борис отговаряше:

– Еврейската работна ръка е необходима на България при строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле бе повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп:

– Нуждата от еврейска работна ръка е напълно истинска.

Германските представители в София все по-често започнаха да споменават в своите доклади за нежеланието на българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите.

Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва:
„Основната причина за бездействието на българите спрямо евреите идва от Двореца“.

Вследствие на този доклад в София пристига един от приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер.

След тримесечен престой и съвместна работа с Александър Белев, комисар по Еврейските въпроси, той изготвя документ за първоначално изпращане на двадесет хиляди български евреи от Стара България в Полша.

Нареждането за отмяна на акцията дойде от най-високо място. Именно от Двореца бе спряно депортирането на евреи от Стара България.

На 9 март вътрешният министър, без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси, заповяда: „Евреите да бъдат освободени“.

След като видя, че цар Борис няма да изпрати нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер веднага предложи изготвянето на алтернативен план за действие.

На 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, планове. План „А” предвиждаше депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията.

Германците отдавна искаха да се забрани на евреите спокойно да се разхождат по улици и обществените места на София.

Царят без колебание отхвърли план „А” и прие с неохота план „Б”.

Така 50 000 български граждани от еврейски произход бяха спасени от лагерите на смъртта. България, въпреки че бе съюзник на Третия райх, запази еврейското малцинство.