Запазени са документи от Главното управление на имперската безопасност, които свидетелстват за преследването на масоните.

Смята се, че при нацисткият режим в Германия били ликвидирани около 150 хиляди масони, но точния брой до сега не е известен.

Масоните затворници в концлагерите се класифицирали като политически затворници и трябвало да носят обърнат червен триъгълник като отличителен знак.

Оказва се, че дори в нацистките лагери са могли не само да организират масонска ложа, но и да приемат нови членове в своите редици.

Адвокат донася в съда документи, за преразглеждане на делото.

Съдията сърдито пита:

– На какво основание?

– Ваша чест, у клиентът ми се намериха пари, за които аз и не подозирах.

Скоро в приюта за животни дойдоха Сара и Мирон. Те отдавна искаха да имат куче, но бяха решили да ощастливят някое бездомно куче, за това бяха дошли тук.

Когато влязоха, погледът на Сара бе привлечен от стар питбул. Той я гледаше с много тъжни очи. В него Сара съзря толкова много вяра и преданост, че не можа да подмине клетката.

Един от служителите на приюта, когато забеляза на какво се е спряла Сара разказа следното:

– Това е Роки. Доведоха го мъж и жена на средна възраст, защото имал проблеми с пикаенето. Явно те не искаха да си губят времето с лечението му, а час по-скоро да се отърват от него.

Историята на Роки, още по-силно трогна Сара и тя помоли:

– Отворете клетката, искам да го разгледам по-добре.

Щом ключалката щракна и вратичката се отвори; благодарния питбул радостно скочи в ръцете на Сара. След такова радушно посрещане Сара не можеше да остави кучето. Оформиха документите и тримата Сара, Мирон и Роки напуснаха приюта.

– Щом има здравословни проблеми, нека да го заведем на ветеринар, – предложи Мирон.

И те отидоха. Ветеринарът прегледа кучето и ги погледна угрижено. Съобщи им още по-тъжна новина:

– Той е в края на живота си, остават му само няколко месеца живот.

На Сара и стана мъчно, но успя да понесе леко лошата новина.

– Щом не можем да го излекуваме, – каза Сара, – нека да превърнем последните му дни в истински празник.

Цялото си свободно време Сара и Мирон посветиха на своя любимец. Пътешестваха наоколо, разхождаха се в парка, играеха с него на свеж въздух.

Роки получаваше редовно вкусна и питателна храна, масаж и маса приятни впечатление….

Живял някога един бригадир. През целия си живот той строил къщи. Остарял и решил да се пенсионира.

– Искам да оставя тази работа вече, – казал той на работодателя си. – Време е да се пенсионирам. Ще гледаме с бабата внуците.

– Добре, – казал работодателят,  – само че нека да се споразумеем така. Ще построиш последната си къща и ще те пенсионираме, с добра премия!

Бригадирът се съгласил. Според новия проект, той трябвало да построи дом за малко семейство. И се започнали: съгласувания, търсене на материали, тестване ….

Бригадирът бързал, защото той вече се виждал пенсионер. Нещо все не довършвал, опростявал, купувал по-евтини материали, така че по-бързо да ги доставят …..

Той усещал, че не прави най-доброто в работата си, но се оправдавал, че това е краят на неговата кариера.

Когато къщата била построена, извикали бригадира и работодателят му казал:

– Този дом е твой. Ето вземи ключовете и се настанявай. Всички документи са оформени. Това е подарък от фирмата за дългогодишния ти труд в нея.

Бригадирът се изчервил от срам, а всички го поздравявали и си мислили, че той се черви защото е много срамежлив, а той се срамувал от собствената си работа.

Той осъзнавал всичките си грешки и допуснати дефекти, а другите възприемали поведението му, като смущение от скъпия подарък.

И сега бригадирът трябвало да живее в дом, който е построил лошо.

Александър работеше като шлосер в близкото предприятие.

Една вечер той се връщаше у дома си след смяна с автомобила си. Наближаваше селото си. Наблизо имаше езеро.

Изведнъж пред него се изпречи момиче. То махаше с ръце пред фаровете на автомобила.
Александър спря колата. Подаде глава и попита момичето:

– Какво се е случило?

Момичето бе уплашено, а лицето му бе пребледняло.

– Наташа потъва …

Александър бързо слезе от колата и последва момичето. Свали дрехата си, където бяха документите му и скочи във водата. Той хвана давещото се дете за ръката и го измъкна.

– Нагълтало се е с вода, – каза Александър на застаналото момиче до него.

Той го разтърси и детето изхвърли вода през носа и устата си. Закашля се.

Александър качи бързо детето в колата си и го откара до болницата. Там веднага го прегледаха и му оказаха помощ.

Наталия, която едва не се удави, бързо се възстанови и скоро я пуснаха да си отиде в къщи.

– Какво правехте двете толкова късно край езерото? – попитаха другото момиче, което бе спряло Александър и бе поискало помощ от него.

– Бяхме решили да преминем по циментовата преграда, – каза смутено Таня, – но Наталия се спъна в нещо и падна във водата.

– Защо не го направихте през деня?

– Присмиваха ни се, че сме страхливи….. искахме да им докажем, че …. – и Таня се разплака,

– Ами ако Наталия се бе удавила?

Когато мокрото момиче дойде в съзнание и вече се чувстваше по-добре, Таня пристъпи към нея и я прегърна.

– Никога повече, чуваш ли, – каза настоятелно Таня, – нека се смеят.