Лежаха си там два пътя. На кръстопътя стоеше пътен указател, който с големите си дървени ръце сочеше към всеки от тях. Единият бе широк и просторен, гладък и вдъхващ доверие, а другият бе тесен, каменист и трудно проходим.
Един ден широкият път каза на тесният:
– Ти си съвсем запустял. Върху теб има само остри камъни и дупки. Целият си обрасъл в трънаци. Тези, които биха тръгнали по теб биха се уморили и навярно ще умрат от глад.
Тесният път мълчеше, той нищо не отговори на присмехулника.
– Виж, аз съм красив и гладък, – продължи самодоволно широкият път. – Край мен има кафенета ресторанти и къщи със всякакви удобства. Просто живей и се весели!
– Съдейки по думите ти, – изненадано промълви тесният път, – край теб се живее много добре!?
– Повече от добре, – възторжено откликна широкия път, – но …
– Защо замълча? Нещо не е наред ли? – попита разтревожено тесния път.
– Да, – дълбоко въздъхна широкия път. – В края ми се намира пропаст бездънна, мрачна и черна. Просто не мога да ти я опиша.
– Навярно много хора не подозират това? – съчувствено попита тесният път.
– Тези, които знаят, само свиват рамене и махат безразлично с ръка, – с мъка отвърна широкият път.
– Вижда се, че не знаят цялата истина, – тъжно каза тесният път.
– Нагледал съм се на тази пропаст и се страхувам да попадна в нея, – тъжно констатира широкият път. – Мисля си, че тази злокобна и гибелна тъмнина не ще пусне никой навеки.
Двата пътя замълчаха.
– А как е при теб? – попита след време широкият път.
– Трудно, – въздъхна на свой ред тесният път. – Този, който тръгне по мен съвсем няма да му е леко. Но в края ми се издига планина и тези, които се изкачат на нея ще бъдат радостни и щастливи. Толкова ми се иска и аз да бъда там. Вярвам, че това ще бъде вечно.
А на кръстопътя бе застанал един човек. Той чу разговора на двата пътя. Предстоеше му да избере, кой от двата пътя да хване.
Какъв ли ще бъде изборът му? Дано да е тесният!
