Те бяха големи приятели. Тяхната дружба бе от много години. Милен и Стефан ходеха почти навсякъде заедно.

Веднъж една служителка от кметството зададе няколко лични въпроса на Младен.

По-късно тя откри, че двамата приятели са осиновени.

Един ден служителката се обади на Младен по телефона:

– Вие имате брат и той е Стефан.

Оказа се, че двамата са повече от приятели, те бяха братя.

Бог ви предлага семейство от приятели – Неговата църква.

Неговият непроменим план винаги е бил да ни приеме в собственото си семейство, като ни доведе при себе си чрез Исус Христос. И това му достави голямо удоволствие.

Когато прехвърлите доверието си в Христос, той не само ви прощава, но ви поставя в своето вечно семейство от приятели.

Дарина бе медицинска сестра. Един ден пулмологът в болницата Андрей Попов, където тя работеше, я покани на среща. Дарина се съгласи.

Когато излизаше от болницата, Андрей я чакаше на входа.

Дарина бе поразена, Попов стоеше и пушеше.

– Интересно, – каза си тя, – Андрей знае всичко за белодробните заболявания и токсичните ефекти от тютюнопушенето, но въпреки това пуши.

Той разбра изненадата, която предизвика у нея, затова се усмихна и каза:

– По същия начин има голяма разлика между нашите намерения и действия, когато става въпрос за вършене.

Дарина повдигна вежди и прибави:

– Мнозина вярват, че ако мислят за истината и говорят за нея, вършат точно това, което трябва, но това не е така.

– Знам, знам, – усмихна се Андрей, – разбирането не е достатъчно, ако не действаме според него. Но какво да правя, не мога да ги откажа.

Това важи и за нас.

Може да знаем, че трябва да се доверим на Исус, но това е различно от активното доверие в Него. Да искаш да се подчиняваш на Бог не означава да го направиш.

Вярно е, че по-лесно е да се отнасяме добре с хората, с които общуваме по-малко, отколкото с тези, с които сме редовно, защото те могат да ни лазят по нервите.

Подражавайки на Христос, ние по-добре Го разбираме и започваме да се трансформираме. Когато ставаме повече като Господа, се държим с другите така, както Той ги вижда и се отнася с тях.

Филип бе притеснен за финансовото положение на фирмата си. Той сам търсеше изход, въпреки че знаеше, че може да се довери на Бога.

Негови приятели му казваха:

– Ако вършиш Божията воля, Той ще осигури необходимите средства.

Да знаеш това с главата си или да го почувстваш, просто да го изживееш във вътрешното си естество, са две напълно различни неща.

Павел виждайки притеснението му, само спомена:

– Най-голямото разстояние, което човек трябва да преодолее, е това между сърцето и ума.

На Филип трудно се отдаваше да преодолее тази празнина.

Една нощ той се събуди в два часа и повече не можа да заспи.

Стана и сподели с Бога:

– Искам да изпитам мир, за да мога да Ти се доверя.

И получи изненадващ отговор:

– Няма да се научиш да Ми вярваш, ако ти дам сигурност и усещане, че всичко е наред. Доверието се разкрива в несигурността, в това да вършите работата, към която Съм те призовал и да продължиш да го правиш, без да знаеш как ще свърши всичко. Утре просто отиди и започни да работиш. Довери Ми се.

Камък падна от сърцето на Филип. Той се нуждаеше от такова насърчение.

Финансовата криза не бе веднага преодоляна, но Филип получи спокойствие и енергия, за да си върши работата, а не да се разсейва от тревогите за състоянието на фирмата си.

Любо и Спас бяха връстници. Учеха в един и същи клас, но често се спречкваха, поради различия в гледните точки.

Днес Любо бе под напрежение от изминалото занятие, затова насочи стрелите си към Спас.

Той присмехулно присви очи и попита:

– Спасе, вашият Господ е много ревнив, а?

– Да, Той държи много на любовта ни към Него, – отговори кротко Спас.

– Той ли те избра? – продължи с подигравките си Любо. – А може би не може да издържи, че си свой или че принадлежиш на този свят.

– Той ме обича, – усмихна се Спас. – За това и даде Сина Си, за да не умра поради греховете си.

– Изглежда много ви завижда на доверието? – провокира го с поредния си въпрос Любо.

– Смешно е да се доверяваме на себе си, – поклати глава Спас, – да надничаме в пробити цистерни като пренебрегваме Неговия преливащ фонтан, който е безплатен и винаги на разположение.

– Ех, …и ти, – махна с ръка Любо.

– Когато се облягаме на Него, Той се радва, но когато прехвърлим зависимостта си на друг, разчитаме на собствената си мъдрост или на тази на приятел, когато се доверяваме на някакви наши собствени дела …

– Ха ха ха, – изсмя се Любо, – ще остане недоволен и ще те накаже.

– Каквото и да прави Неговата цел е да ни приближи към Себе Си …

– Навярно много ревнува в каква компания си? Как може да разговаряш с някой друг повече, отколкото с Исус? – ирония преливаше от думите на Любо.

– Да останеш само в Него, това е истинската любов, а да общуваш със света, да намираме достатъчно удовлетворение в земни удобства, дори да предпочитаме компанията на други християни пред общение с Него, това …., – не успя да обясни Спас.

– Това наскърбява вашия ревнив Бог, – Любо довърши самодоволно фразата.

– Той копнее да пребъдваме в Него и да се радваме на постоянно общение с Него, – издигна гласа си Спас.

– А изпитанията, които ви изпраща? – Любо погледна приятеля си предизвикателно.

– Това прави за да отстрани погледа ни от сътворените неща и да го фиксираме върху Него, Този Който е създал всичко, – поясни Спас.

– Любов, любов, но защо е тази ревност? – не се предаваше лесно Любо.

– Той ни обича толкова много, че няма да позволи на нищо да ни нарани и ще ни защити от всички ни врагове.

Любо размаха ръце, сякаш гонеше някоя досадна муха, а Спас продължи възторжено:

– Ще запазя сърцето си в свята чистота само за Христос и със свещена ревност ще затварям очите си за всички очарования на този свят.

Горещо е, а отгоре на всичко Кирил кипеше неудържимо:

– Който вярвал в Него щял да има вечен живот. Нима е толкова просто?

– Да, така е, – потвърди Огнян. – Не е нужно да правиш нищо сложно.

– Виж, – продължи напористо Кирил, – Бог помага на онези, които си помагат. Неуспехите преодоляваме с упорит труд. За това мисля, че и спасението трябва да се спечели.

– Нашата част е да Му се доверим, – доуточни Огнян. – Той ще направи това, което ние не можем.

– Доверие … – недоволно размаха ръце Кирил.

– Ти всеки ден се доверяваш на различни неща ….

– На кои? – подскочи Кирил.

– Сядаш на стола и смяташ, че ще те издържи. Не пресмяташ колко е теглото ти и дали това няма да е причината да се счупи под теб.

– Стол,това си е нещо естествено, – възкликна Кирил и плесна с ръце. – Покажи ми нещо, на което се доверявам без да го виждам, което ще направи това, което аз не мога, – Кирил предизвика приятеля си.

Огнян замълча и се замисли.

– Ха сега да те видим, – самодоволно присви очи Кирил.

Огнян вдигна глава, усмихна се и кротко каза:

– Например ключа за осветлението. Ти не виждаш какво го задвижва, но му се доверяваш и щом го щракнеш крушката светва. Ти сам не можеш да я светнеш.

Кирил го погледна като попарен, нищо не можа да му отговори, а Огнян продължи:

– Исус те кани да направиш същото с Него. Погледни към Него…. и повярвай.

Кирил изсумтя:

– Ще си помисля допълнително по въпроса. Не може да е толкова просто.

Огнян само вдигна рамене и остави Кирил сам на пейката, да мисли и разсъждава по въпроса.