Денят бе слънчев и много хора бяха излезли навън. Разхождаха се улиците, усмихваха се и се веселяха.

Дида и Стойо не останаха назад и тръгнаха да се видят с приятели и познати.

Когато наближиха църквата забелязаха, че пред нея се бе свил върху коленете си човек облечен в дрипи. Той бе протегнал отворената си длан, очаквайки някой от минаващите да се смили над него и пусне някоя монета.

– Този пак е тук, – измърмори недоволно Стойо.

– Беден е човекът, – въздъхна Дида съчувствено, – няма достатъчно, за да преживява.

– Знаем ги тия, – скръцна със зъби Стойо. – Да му дадат поне една метла да събере опадалите листа пред църквата. Така поне ще си заслужи хляба.

– Не виждаш ли, че едва се движи, – възпротиви се Дида.

В това време край просяка мина изпъчил напред шкембе господин, който го срита и му кресна:

– Махай се от тук, мършо“ такава! Не мърси Господния храм.

Просякът погледна след отминаващият наперен мъж и каза:

– Бъдете щастлив, господине!

Дида прехапа устни, а Стойо озадачен попита:

– Нима е толкова смирен?

Просякът бе дочул думите на Стойо, за това се обърна към него и му каза:

– Не, господине, но ако този човек беше щастлив нямаше да ме ритне.

Нека бъдем състрадателни дори и към тези, които неприятелски са настроени към нас, защото те не са щастливи ….

Снегът отново изсипа благословението си на земята. Тънката снежна кора само напомняше за желанието на зимата да се върне отново.

Времето се бе постоплило и хората се надяваха, че са прескочили студеният период на годината. Но уви, метеорологичните условия сякаш си правеха шега. До къде ще стигнем така един Бог знае!?

Пешо бе отишъл на гости у Денчо. Двамата си попиваха и замезваха със салатката, която Денчовата булка набързо приготви.

Скоро виното въздейства върху умовете им и те започнаха да разсъждават върху доста интересна тема.

– Не е ли вярно, че много брачни кавги се получават в резултат на разочарование от нашите брачни партньори? – попита настървено Пешо.

– Да, искаме те да са нещо по-така, да направят нещо по-иначе или да доловят нещото, което желаем, – щракна с пръсти Денчо. – Но те не го правят и ние се самосъжаляваме.

– Всъщност ние искаме те да ни обичат, както Бог ни обича, – заяви наперено Пешо. – Очакваме, просто да знаят, че сме имали тежък ден. И когато казваме: „Не се притеснявай. Не е кой знае какво. Нямам нищо особено“, да се досещат, че не казваме истината.

– Ние имаме нужда нашите жени да са силни и нежни, да отстъпват и да премълчават, защото така ни харесва, –  подчерта дебело Денчо. – Ако наистина ни обичаха, щяха да знаят това, нали?

– Бъди честен, – смъмри го Пешо, – осъзнаваш ли, че това, което искаме е прекалено много за съпругата ни, тя също е човешко същество?

– По-добре е тогава да търсиш „монашески брак“? – напери се Денчо.

– Монашески брак, що за щуротия е това? – недоумяващо погледна Пешо събеседника си.

– Просто вземам решение да уповавам само и единствено на Бог, – започна да обяснява Денчо, –  без да очаквам каквото и да било от моята съпруга. Разбираш ли, изцяло разчитам на Бог за всичките си нужди, включително и емоционалните?

Пешо се замисли сериозно, това бе нещо ново за него.

– Тогава вместо да негодувам от това, което прави жена ми, щях бъда изумен, в добрия смисъл на думата, от всяко малко нещо, което тя прави. Щях да бъда изпълнен с благодарност вместо с възмущение, – продължи Пешо.

– А в брака не се ли случва точно обратното? – подскочи като ужилен Денчо, – Когато я срещнеш и тя направи нещо мило за теб, ти си мислиш: Колко хубаво! Добре е да сключа брак с тази девойка. Но идва момент, когато започваш да си мислиш: Това ли е всичко, което тя може да ми даде?

– Затова искам „монашески брак“, – плесна с длан Пешо по крака си. – Преимуществото е в това да имаш за партньор благочестив човек, но с монашеска нагласа. Да не очакваш нищо, да уповаваш на Бог и така да изпитваш истинска благодарност за всичко, с което твоята съпруга реши да те благослови.

Нощните лампи светнаха на улицата и двамата приятели по чашка, се усетиха, че трябва да се разделят. Денчо изпрати Пешо до портата и двамата си обещаха утре след работа пак да се видят.

Утрото се пробуди. Беше доста хладно. Една старицата, останала вдовица, наметна плаща си и стисна в дланта си две дребните монети.

– Ако побързам, – каза си тя, – ще се добера до женския двор преди да нахълта тълпата.

Но когато възрастната жена приближи храма, дворът вече беше изпълнен с богати благородници.

Тя се вмъкна почти незабелязано зад няколко важни особи, чийто монети звънтяха в чантите им.  Отделни гласове обърнаха внимание на тяхното присъствие.

Едри монети  почнаха да падат в съкровищницата. Звънът на златото накараха доста глави да се обърнат и одобрително да кимнат.

– Това е за похвала!

– Колко благородни люде!

– Колко са богобоязливи!

Старицата боязливо се огледа и приближи. Прокара пръсти по ръба на съкровищницата и вътре паднаха две монети. Погледът  и действието ѝ  бяха забелязани от един млад евреин, който седеше срещу съкровищницата.  Когато видя какво направи възрастната жена, той повика приятелите си, за да я видят добре.

Жената усети, че ще стане център на внимание и се огледа страхливо наоколо. Тя търсеше място къде да се скрие. Притесняваше се, че ще ѝ се присмеят за малкото монети, които бе пуснала.

Младият евреин ѝ се усмихна окуражително, а след това каза на приятелите си:

– Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пускат в съкровищницата. Защото те всички пуснаха от излишъка си, а тя от немотията си даде всичко що имаше, целия си имот.

Небето се скри под тъмния плащ на нощта. Безброй звезди затрепкаха по потъмнелия небосвод. Уличните лампи и осветените прозорци огряваха почти безлюдните улици. Димът от комините напомняше, че навън е студено, а у дома е топло и уютно.

Симеон седеше край печката, нежно галеше гъстата козина на любимото си куче Боби и размишляваше на глас:

– Колко много думи знаем. Научили сме се да четем и да пишем. Превеждаме стихове от много езици, но не можем да разберем най-близките си. Не е ли странно това?

Боби погледна стопанина си в очите, мушна мокрия си нос в дланта му и помаха с опашка, сякаш разбра всичко, което каза Симеон.

– На него не са му нужни думи, – усмихна се Симеон на четирикракия си приятел. – Колко много искам да знам езика ти. Толкова неща искам да те питам, Боби. Ако можех  да проумявам какво ми говориш, бих те помолил да ме научи как без думи да се разбирам с хората.

Симеон имаше много приятели, на които изпращаше поздравления на празниците им, но те го подвеждаха, а понякога много лесно го и предаваха.

– Но ти, Боби, никога няма да ми измамиш или заблудиш, – Симеон разроши козината на кучето и въздъхна. – Живота за приятелите си ще дадеш, защото не можеш да живееш без тях. Ех, да можех да разбирам какво казваш, щях да поискам да ми кажеш как трябва да общувам с другите.

Боби не очакваше нищо за себе си. Дори и да беше най-последния човек, кучето пак би обичало Симеон, просто така, само защото приятелят му съществуваше. Има ли друг такъв пример за всеотдайност?

– Боби, – започна нежно Симеон, – за любовта сме съчинили хиляди книги. Над романите сълзи проливаме, но често изоставяме любимите си и за пари продаваме обичта си. Може би от теб трябва да се науча, как истински да любя. Ех, само да можех да си поговоря със теб.

Симеон ходеше на църква и молеше Бог да му прости греховете, но на роднини и приятели с години не можеше да прости и най-малката обида.

– Боби, може би ти знаеш как трябва да се прощава. Колко много искам да те разбирам. Толкава много имам да ти казвам….

Облаците даваха лъжлива илюзия за идването на вечерта. Светлината на деня бавно угасваше, сякаш невидима длан я притискаше и даваше път на полумрака.

Крум и Спас не се вълнуваха много от тези аномалии на времето. Те обсъждаха въпроси, които отскоро ги вълнуваха. Причина за това бе Спас, който бе започнал да изучава иврит в една от близките школи.

– Пилат с основание е усещал, че юдейските лидери са го манипулирали да издаде заповед за екзекуцията на Исус, – Каза Крум.

– Но знаеш ли, че той си им го връща, като ги удря там, където най-много ги боли? – засмя се Спас.

– Е, да, – съгласи се Крум, – Пилат е разбрал, че лидерите на храма са използвали фалшиво аргумента „Син на Бога“ срещу Исус. Той така е обърнал измамата им срещу самите тях, като е записал наказателното обвинение срещу Христос. Текстът за „престъплението“ на Исус е бил закован над главата му.

– Надписът на иврит , ישוע הנצרי ומלך היהודים, означава „Исус Назарянина и Царят на евреите“, – поясни Спас. – Как мислиш, защо лидери на Йерусалим са били толкова разстроени от този надпис? Защо са се противопоставили на текста?

– Защото Той за тях, не е Божий Син, а да не говорим за Цар на Евреите.

– Ще останеш изненадан, когато разбереш, че това, което мислиш съвсем не е така.

Крум погледна изпитателно приятеля си без да каже нещо.

– Изписаното изявление за вината на Исус на еврейски Го представя като YHWH (יהוה)! – уточни Спас.

– Как така? Какво искаш да кажеш? – интересът на Крум се засили.

– Изразът „Исус Назарянина и Царят на евреите“на иврит се чете от дясно наляво. – ישוע הנצרי ומלך היהודים. Акростихът образуван от първите букви на всяка дума образуват  «יהוה» (YHWH) – заветното име на Израилевия Бог, – разтълкува фразата Спас.

– Ясно,  – поклати глава Крум, – ето защо лидерите на храма са били недоволни от това, което е бил написал Пилат над главата на Исус.