На Даниела и Петър им предстоеше пътуване. Щяха да минават предимно през пресечени местности.

Даниела се притесняваше много от това, дали ще може да поддържа връзка с порасналите си синове, които оставаха в къщи.

За целта тя купи, така наречената, лампа на приятелството. Уредът се свързваше към безжичен Интернет и най-важното бе, че се включваше дистанционно.

Когато даде лампата на синовете си, Даниела им обясни:

– Когато докосна лампата, която е при мен, тази тук в къщи ще свети. Тя ще ви напомня за моята любови и че непрекъснато се моля за вас.

– А ако си много далече от тук? – попита по-малкия от синовете.

– Разстоянието няма значение, – успокой го Даниела. – Докосна ли моята, тази тук ще свети.

– Ще ни липсвате, – вяло се усмихна по-големият от момчетата.

– Но ще бъдем насърчени, – добави оптимистично по-малкия от братята, – когато видим лампата да свети.

Всички Божи деца участват в светлината, захранваща се от Светия Дух. Всяко едно от тях живее като маяк на Божията вечна надежда и безусловна любов.

Когато разпространяваме Евангелието и служим на другите в името на Исус, ние ставаме светлина и живо свидетелство за промяната, която Бог е направил в нас.

Всяко добро дело, мила усмивка, нежна насърчителна дума и сърдечна молитва напомня на околните за Божията вярност и безусловната Му и променяща живота любов.

Където и да ни води Бог, както и да Му служим, Той може да ни употреби, за да помогне на другите да светят с Неговата светлина.

Тъй като Бог чрез Своя Дух ни озарява, ние можем да отразим светлината и любовта на Неговото присъствие.

Много хора преминават през изпитания и трудности. Не всички проблеми са резултат от извършване на някаква грешка. Някои от тях се дължат просто на „живота“.

В такива случаи искаме да бъдем насърчаващи, да прегърнем страдащия срещу нас или да го потупаме по рамото, като му кажем:

– Всичко ще се оправи, не се тревожи.

Но не винаги се случва точно така.

Младена бе отчаяна и не знаеше какво да направи.

Обади се по телефона на Димитър, пастирът на църквата, която посещаваше:

– Митко, откриха ми рак…..

– Ще дойда де се видим, – спокойно каза Димитър.

Когато пристигна в дома ѝ, завари всичките ѝ пораснали деца. Пиеха кафе, обаждаха се по телефона. Обсъждаха ситуацията.

Сред този хаос Младена лежеше на леглото. Тя бе застинала в тиха скръб. Мъжът ѝ бе починал преди три години. Въпреки всичко до този момент тя се усмихваше, насърчаваше хората, помагаше им с каквото може, но сега бе отпаднала …..

Димитър седна до леглото ѝ. Искаше да ѝ каже нещо освежаващо, но не му идваше нищо наум. Цялото му обучение, опит и мъдрост, която бе почерпил от книгите се бе изчезнало.

Той се отчая. Чувстваше се неудовлетворен. Съзнаваше, че нещо трябва да направи за болната жена, но какво?!

Стана му тежко и той заплака. Накрая засрамен си взе довиждане с жената и си тръгна.

След няколко дни Младена му се обади по телефона и му каза следното:

– Пасторе, изглежда винаги знаеш точно какво да кажеш и как да постъпиш. Достатъчна бе загрижеността ти, която прояви към мен. Благодаря, че седна и плака с мен. Имах нужда от това.

Има моменти, когато не е нужно да казваме каквото и да е. Просто трябва да поплачем с човека, за да разбере, че някой се интересува от него и Бог не го е оставил.

Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.

Живееше някога един беден човек. Той не се оплакваше от нищо и се радваше на малките неща.

Светът край него бе жесток и безмилостен. Беднякът имаше една мечта, да промени този свят.

Един ден му хрумна идея:

– Ще започна да разказвам на хората истории, – каза си той. – Може би чрез тях ще събудя желанието за добро и те ще станат щастливи.

Мъжът седна на площада и започна да разказва.

Възрастни, младежи и деца се спираха да го слушат за малко, а после си тръгваха. Беднякът знаеше, че за един ден няма да може да промени света, затова постоянстваше.

Всяка сутрин той заставаше на едно и също място и разказваше. Хората, които се спираха да го слушат намаляваха. Някой дори му се подигра:

– Този не е на себе си.

Но той продължаваше да разказва истории за любовта, чудесата и доброта.

Мина време и вече никой не се спираше да го слуша. Това не го обезкуражи. Той затвори очи и продължи да разказва своите истории.

Една вечер някой го дръпна за дрехата и разказвачът отвори очи.

Пред него стоеше млад човек, който подигравателно го попита:

– Не виждаш ли, че никой не те слуша? Защо си губиш времето?

– Обичам хората – отговори разказвачът – и бих искал да са щастливи.

Младежът се засмя:

– И какво стана? Чуха ли те?

– Не.

– Тогава защо продължаваш? – гласът на младежа бе пропит със съчувствие.

– Ще разказвам истории до края на живота си. Преди исках да променя света, а сега разказвам, за да не може светът да промени мен.

Силен трясък събуди Дона. Тя бе самотна майка. И първото, за което си помисли бе:

– Някой се промъкнал в дома ми ….. децата ми, – едва не извика тя.

Тя скочи от леглото и грабна бухалката, която бе наблизо. С разтуптяно сърце „добре“ въоръжена Дона се втурна през вратата.

Първо провери детската стая. Децата спяха спокойно в леглата си.

Стискайки здраво бухалката Дона внимателно обходи останалата част от апартамента.

– Ааааа, – недоволно извика тя.

Металната щора в банята бе паднала.

– Изкара ми акъла, – нервно пристъпи Дона напред.

Накрая се засмя, когато забеляза пластмасовата бухалка на тригодишната си дъщеря в ръцете си.

– Това изобщо нямаше да ми свърши работа, ако някой бе нападнал дома ми, – въздъхна тя.

Без значение с каква трудност се сблъскваме, нашите оръжия не са адекватни. Те са като пластмасови играчки.

Колко често сме грабвали каквото ни попадне под ръка, за да открием после, че това е крайно несъответстващо, дори безполезно срещу натрапниците в живота ни?

Обикновено се съкрушаваме от неспособността си да решим проблема.

Ако отсъства Бог от живота ни всички оръжия, които бихме използвали срещу нападателя, биха били незадоволителни и безполезни.

Когато зависим само от собствените си сили, лесно се плашим.

Ако проблемът е много по-голям, безпомощността и страхът ни водят до гняв и вина. И всичко това е, защото се доверяваме единствено на себе си.

Бог понякога ни позволява да участваме в битката, но ние винаги се нуждаем от Него. В сражението, Той не се нуждае от нас, за да спечели.

Когато Бог се бори за нас, победата е сигурна.

Ако установим, че оръжията ни са недостатъчни в житейските битки, това е, защото не се доверяваме напълно на Бога.

Той е нашият щит, крепост и яка кула.