Агнес влезе в стаята. Видя как децата страхливо се бяха скупчили на групички  и ѝ дожаля за тях. Те нямаха вина, защо трябваше да преживяват толкова ужаси и тормоз.

Шайма бе вперила поглед в прозореца и предизвикателно мълчеше. Таклеф реши, че не може повече да мълчи и заговори:

– Страх ме е, че мама и татко могат да умрат и да останем сами. Плаша се от това, че доста хора от семейството ни  ще бъдат убити. Изпитвам ужас, че ще ни застрелят. Или че ще използват оръжие, което заразява с опасни болести.

Агнес погледна момчето с болка.

– Има такова оръжие, – каза Таклеф. – Първоначално нищо не усещаш, а после ти става лошо, боли те някъде по тялото, а после умираш.

– Кой има такова оръжие? – попита Агнес.

– Воените и онези, които искат да властват над хората, – каза ожесточено Шайма.

Едно от момиченцата непрекъснато обикаляше и си бъбреше само.

Няколко момчета се бяха скучили край масата и се бяха притиснали едно до друго, явно бе, че изпитват страх.

– Понякога не мога да заспя нощем, защото си мисля за бомбите, които падат върху къщата ни, – каза смутено Реем.

– Сънувах, – започна да разказва Хинд, – че всички сме си в къщи и не можем да избягаме. Бомбите падат върху нас, всичко пламва и се събуждам.

– Мама каза, че много хора върху, които са падали бомбите са изгорели живи, – изплака Алия.

– Не вярвам да ви убият, – каза насърчително Ана, – та вие сте деца.

– Ще ни бомбардират, – каза тъжно Хамза, – нали гледах по телевизията. Но за всички тези войни, те ще съжаляват.

– Войната е страшно нещо, – смръщва вежди Сахар, – Оръжията са станали по-мощни и убиствени. Няма как да се защитаваме от тях. Ще ни избият до крак.

Децата не споделяха за това, което са чули по телевизията или от разговорите на възрастните, а го трупаха в себе си. А когато останеха нощем сами, ги застигаше тревога и отчаяние. За тях най-големият ужас бе да останат сами след войната.

Веднъж при един старец се отбил беден пътник, който го попитал:

– Защо, когато отивам в някой беден дом, там ме обичат, хранят ме, грижат се за мен и ми дават подслон, а когато минавам край богата къща всички извръщат поглед от мен и се стараят да не ме забелязват? Защо така всичко е устроено, едни да отделят от нямането си, за да го споделят със най-изпадналите, а други от изобилието си не дават и малка част?

Замислил се старецът. След това отговорил:

– Иди до прозореца и кажи какво виждаш?

– Виждам небето, как дърветата шумолят, а децата играят, – отговорил пътникът.

– Добре, – казал старецът, – а сега иди до огледалото и погледни. Какво виждаш сега?

– Себе си, – отговорил смутено пътникът.

– Ето ти получи своя отговор, – въздъхна старецът. – В края на краищата там и там е стъклото, но добави малко сребро и вече виждаш само себе си.

Христо беше представителен мъж, на 42 години. Имаше три деца. Той смяташе, че щастието е пряко свързано с професионалния успех, затова бе дал всичко от себе си, цели 13 години в една фирма.

Но в момент на гняв, Христо подаде оставка и напусна фирмата. Дълго време сменяше една работа с друга, но не можеше  да намери такава, която да го удовлетворява.

Съпругата му почна работа, а това усили чувството му на недостатъчност, защото той винаги се бе гордял, че печели хляба в семейството.

Христо рядко поемаше рискове в работата си, защото се страхуваше от провал. Самооценката му драстично спадна. Смяташе се за пълен неудачник.

Той беше крайно критичен към себе си, но ако ставаше въпрос за някой друг, казваше:

– Това, че си сбърхал не означава, че е дошъл края на света. Продължавай смело напред.

Неговият приятел Динко бе дочул за неговия „двоен стандарт“ и реши да си поговори с него за това.

В един неделен ден двамата приятели седяха в близката бирария и разговаряха.

– Защо подкрепяш другите хора, – атакува го Динко, – а към себе си оставаш суров и критичен, дори си склонен да се самонаказваш и то много лошо.

– Отговорността, която изисквам от другите, не е същата за мен, – отговори Христо.

– Защо? – попоита приятелят му.

– Ако те сгрешат, това няма да се отрази на хляба на моята маса, нито ще създаде отрицателни чувства в семейството ми. Освен това искам те да успяват.

– Според теб начина, по който се отнасяш към тях ще им помогне да успяват, така ли?

– Да, така е.

– А стандартът, който прилагаш към себе си, към какво те доведе?

– Обикновенно съм обезсърчен и подтиснат, – призна Христо.

– А това полезно ли е за теб?

– Явно не, – наведе тъжно глава Христо.

– Тогава какъв е този „двоен стандарт“? Не може ли, както се отнасяш към другите, така да постъпваш и спрямо себе си? Всичките ти грешки пагубни ли са? Застрашават ли живота на някого?

Христо се замисли. Той разбра на къде бие приятелят му.

– Да прав си, – съгласи се Христо след дълго мълчание, – това, което прилагам към себе си е нереалистично и ме разгромява.

След този разговор, нещата се промениха и Христо взе да гледа по реално на неуспехите си. В края на краищата нали с тях не идва края на света ….

Всеки път, когато Лили видеше двойка да прави нещо заедно, очите ѝ се насълзяваха. Тя беше 35 годишна омъжена жена, майка на две деца. Необратима парализа на десния крак, поради гръбначна травма, бе помрачила семейното ѝ щастие.

Тя се чувстваше непълноценна, защото не можеше да върши много от нещата, които бе правила преди.

Веднъж Лили седеше в градинката пред блока на една пейка. Приближи се към нея белокос мъж и попита:

– Извинете, мога ли да седна на пейката?

– Разбира се, тази пейка е за всички, – засмя се дружелюбно Лили.

Двамата започнаха неусетно разговор и тя сподели болката и проблемите си с непознатия мъж.

– Знаете ли, – каза мъжът, – докато ви слушах, останах с убеждението, че се фокусирате прекалено много върху нещата, които не можете да правите с вашия съпруг. Сега помислете добре и ми кажете какво можете да вършите двамата заедно.

– Е, все още се наслаждаваме на компанията си, – изчерви се Лили. – Излизаме на вечеря, срещаме се с приятели.

– Това е хубаво. Но какво друго правите заедно? – мъжът настойчиво подтикваше Лили да се замисли по-сериозно върху поставения въпрос.

– Ходим заедно на разходка с колата, – започна да изброява Лили. – Играем на карти. Ходим на кино и театър. Той ме учи да карам кола …..

– Забелязахте ли, че за по малко от двадесет секунди споменахте пет неща, които правите заедно със съпруга си? – отбеляза възрастният мъж. – Ако ви се даде време да размислите, ще откриете много повече неща, които извършвате заедно със мъжа си.

– Мога да измисля дори неща, за които никога не сме се сещали, – радостно откликна Лили на предизвикателството. – Нещо необичайно. Например, скокове с парашут.

– Това е чудесно, – подкрепи я побелелият мъжът. – Имайте предвид, че можете да правите и неща, които по-рано със съпруга ви сте смятали за невъзможни. Казахте ми, че сте ходили по-рано на плаж и обичате да плувате. Можете да си намерите някой уединен плаж, за да не изпитвате притеснение от погледите на другите. Ако бях на плажа със семейството ви, за мен нямаше да има значение вашия недъг. Веднъж на плажа забелязах мъж, чийто крак бе отрязан до коляното, но това не му пречеше да се забавлява с приятелите си на пясъка и във водата.

– Колко малко поговорихме, а…. – усмихна се Лили. – От години не съм се чувствала толкова прекрасно. Благодаря ви. Накарахте ме да погледна по друг начин на нещата.

– Радвам се за вас, – каза мъжът.

След това той стана и си тръгна, а Лили продължи да се усмихва на всичко наоколо и да мечтае, за невероятните възможности, които ѝ се откриваха….