Валентин Григоров живееше в малък град. Когато беше на седем години, на урок посветен на Деня на Земята, той чу за проблема свързан боклука и важността този боклук да бъде преработен.

Тогава той реши: „Ще се занимавам точно с това. Даже мога да принеса някаква полза и да помогна на много хора“.

И започна да събира боклук, като го сортираше.

Пластмасовите бутилки, които успя да събере за последните три години, можеха да заемат площ на 119 футболни игрища.

Валентин стана най-малкият предприемач и създаде собствена компания, която за последните пет години е събрала около 3,5 тона боклук.

Карайки велосипеда си, малкият предприемач започна да събира боклука по плажа, улиците и  парковете.

След това го отнасяше в дома си и го разпределяше.

– Майка ми и баща ми са ме учели да не правя боклук и ако направя такъв да и си го почистя, – сподели Валери с журналист от местния вестник. – Сега не правя нищо по-различно, дори това се превърна в мой собствен бизнес.

А ето как бе започнало цялото начинание.

Първоначално в двора на семейство Григорови бяха поставени няколко коша, в които боклука се разделяше. Приятели и съседи идваха и донасяха своя боклук. Всяка седмица идваше камион и отнася разпределения боклука. За всяка партида Валери изкарваше от 200 до 400 лева.

След три години с Валери започна да работи цяла бригада от желаещи. Момчетата участващи в групата събираха в прикрепени кошници на колелетата си боклуците от района.

От получените пари 25 % Валери внасяше в няколко дома за изоставени деца.

– Не е лесно да не правиш нищо, – смееше се Валери, – но е чудесно, когато успееш да направиш нещо.

Той винаги казваше на своите клиенти:

– Кокошката кълве зрънце по зрънце. Една бутилка, това е добро начало.

Валери е щастлив и доволен от работата си. Той се усмихва и казва:

– На мен ми е провървяло в детството, но искам да помогна на тези, които не са имали моите възможности за развитие…

Днес беше необичаен ден, особено за Митко. Той бе направил необходимото и въпреки, че се съмняваше, успя.

Сега с майка си крачеха към уютният ресторант  в техния квартал.

Митко малко се притесняваше, защото заекваше, а това му създаваше главоболия при общуване с околните.

Когато бяха седнали вече на една маса в ресторанта и бяха поръчали желаното на келнера, Митко каза на майка си:

– Мамо, чу ли и келнерът заеква като мен?

Не, майка му изобщо не бе забелязала.

Обядът бе великолепен.

Когато Митко и майка му излизаха вече от ресторанта, предадоха им бележка от момчето, което ги бе обслужило.

Това, което бе написано в нея, трогна майката и синът.

Там пишеше:

„Изпитах буря от емоции, когато чух, че синът ви заеква. Аз заеквам още от детството си. Знам колко е трудно, особено в началото. Исках да поговорим малко, но се страхувах, че ще започна да заеквам. Ако имате въпроси към мен , особено сина ви, с радост бих ви помогнал“.

Келнерът бе оставил номера на телефона си.

„Колко добре е постъпило този младеж, – помисли си майката. – Сега синът ми няма да се чувства сам“.

– Как мислиш, – обърна се тя към Митко, – да му звъннем ли?

Митко се усмихна и кимна с глава.

– Да, – каза майката, – непременно трябва да му благодарим за отзивчивостта.

Промени в цвета на кожата на Майкъл Джексън през живот му са причинени от витилиго. Интересното е, че болестта се е предала само на най-големия му син Принс Майкъл Джоузеф Джаксън.

Канадският модел Вини Харлоу известен като Шантел Вини, още от детството си е страдал от витилиго. Но това не попречило да се изпълни мечтата му, да стане модел.

Пащърнакът се използва в хранителната промишленост и във фармацевтичната индустрия.

От плодовете и семената на пащърнака фармацевтични компании произвеждат лекарства, които лекуват редица заболявания на кожата, включително витилиго.

Експериментално е доказано, че фукумарините на пащърнака повишават чувствителността на кожата спрямо ултравиолетовите лъчи, което спомага за пигментацията на обезцветените участъци от кожата при хора страдащи от витилиго.

През 1937 г. диктаторът на Доминиканската република Трухильо поръчал почистване на населението на Хаити от страната си, защото през 30-те години на миналия век много от жителите на Доминиканската република, се оплакали от набезите на хаитяните, които им крадели храната и добитъка.

Хаитяните основно са живели  в граничната зона между двете държави. Това събитие, свързано с отстраняването им е известно като „магданозено клане“.

Общият брой на жертвите на геноцида, според някои оценки, е между 5000 и 25000 души.

Акцията е наречена така поради начина, по който доминиканските войници различавали хаитяните от доминиканците.

Те показвали на човека връзка магданоз, на испански – „perejil“ и питали: „Какво е това?“

Доминиканците, които от детството си говорели испански, произнасяли втората съгласна като „р“, а франките и креолоезичните хаитяни произнасяли този звук като „л“.
И по този начин се издавали.

В детството и юношеството си Анелия не позволяваше да я унижават.

Когато родителите я поставяха я в ъгъла, очаквайки от нея да поиска прошка за поредната си лудория, Анелия решаваше сама за себе си:

“ Ще стоя в ъгъла, докато родителите ми сами не ме помолят да се махна от там“.

Веднъж се случи нещо доста забавно. Анелия бе на 14 години.

Тя миеше пода в кухнята. Баща ѝ влезе и я посъветва:

– Смени водата в легена! Виж с каква мръсотия миеш пода!

– Водата е чиста, може дори да се пие, – отговори Анелия.

– Тогава пий от нея, – извика баща ѝ.

Анелия взе чаша, загреба от мръсната вода и отпи.

Разбира се, хора, които полагат големи грижи за здравето си, не биха я похвалили за разширяването на болестотворната флора.

Когато преглътна част от мътната вода, Анелия потръпна от отвращение, но това бе изява на нейния бунт против желанието други да я контролират или да ѝ дават съвети.