Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Това причудливо малко градче можем смело да наречем едно от най добрите места на планетата.

Той изглежда като илюстрация от приказка. Очарова и изглежда напълно нереалистичен.
Става дума за Яншо в Китай.

Мога да ви уверя, че това не е единственото градче с пленителен, поразително красив пейзаж.

Такива са Бурано в Италия, Дажай в Китай,Какорток в Гренландия, Джиуфен в Тайван, Галщат в Австрия, Рейне в Норвегия, Риомаджоре в Италия, Цермат в Швейцария, Мозел в Германия, Вангвианг в Лаос, Сан Марино, ….

Веднъж началникът на полицията в едно малко градче отишъл при учителя на сина си.
– Учителю, мога ли да ти задам един въпрос?
– Ти вече зададе един въпрос, – засмял се учителят, но като видял, че посетителят се е смутил, добавил. – Питайте, разбира се.
– Моят син следващата година завършва училище, бих искал да се посъветвам с вас, какъв път той трябва да да избере.
– А той какво казва? – попитал учителят.
– Той до сега не е казал нищо определено, но аз бих искал да стане полицай или лекар.
– Странен избор, – удивил се учителят. – За полицай разбирам, самият вие сте такъв, но защо лекар?
– Аз мечтаех да стана лекар, но родителите ми нямаха пари за такова скъпо обучение. За това аз отидох в армията и служих там пет години, а след това се прехвърлих в полицията. Сега имам достатачно пари, за да дам на сина си, да учи в най-доброто медицинско училище в страната.
– Ако е важно за вас моето мнение, ще ви го кажа. Нека учи нещо друго различно от полицай и лекар.
– Учителю, изненадан съм да чуя това. Вашата мъдрост е извън всякакво съмнение, но можете ли да ми обясните думите си?
– Ако стане полицай, той постоянно ще се сравнява с вас. Това няма да го импулсира и околните ще мислят, че вие му помагате да се издига в службата, дори и нищо да не правите.
– Добре, това ми е ясно, но защо да не стане лекар? – възкликнал началника на полицията.
– Ако стане лекар, тогава вие ще се сравнявате с него. С това какъв той е станал и какъв бихте могли вие да станете.
Началникът на полицията поблагодарил на учителят и си тръгнал.

Живях дълго време в градче, което се намира далеч от моретата на света. Ръководех тамошната банка. Всяка вечер се срещах с играчи в едно кафене. Един от постоянните играчи се казваше Петров. Той имаше един умен малък син, с когото много се гордееше.
Един ден детето започна да рисува морето. Учуденият учител попитал малкия:
– Ходил ли си някога на море?
– Не, –  отвърнало детето.
– А твоите родители?
– Не, господин учителю, моите родители никога не са били на море.
– Да не би баба ти да ти е разказвала за него?
Момчето поклатило категорично глава.
– Баба не знае нищо за морето.
– А ти сигурно си го виждал в някоя книга?
– Не, господин учителю, вкъщи имаме само Библията.
– Защо тогава рисуваш морето?
– Защото го обичам.
Учителят се предал. През следващите седмици каквато и задача да възлагал на учениците си, малкият рисувал все морето. Учителят заръчал на класа всеки да направи картина на най-хубавото си преживяване през ваканцията и малкият нарисувал един рошльо на някакъв безбрежен жълт плаж, а зад него в наситено синьо едно могъщо море. „Ще му мине“, – помислил си учителят. Но се заблуждавал. Момчето продължавало да рисува морето, неотстъпно и непоколебимо.
Успехът му в училище се развалил. Започнало да рисува морето и през другите часове. Изпълвало полетата в тетрадката по математика с вълни. Те преливали от страница в страница, независимо дали трябвало да дели, или изважда, независимо дали решението на задачата било вярно или грешно. Изразходвало толкова много синя боя, че единствената книжарница в градчето трябвало да поръчва от складовете двойно количество сини моливи и сини водни боички.
Извикали бащата в училището. След настойчив разговор с класния ръководител и директора той се върнал вкъщи бесен, твърдо решен да сложи край на това безобразие. Забранил на момчето да рисува със синьо, а на жена си най-строго заповядал да не купува повече от този цвят. Но и това не помогнало.
Учителят казал на учениците да нарисуват Балкана. Малкият  нарисувал морето в червено. Учителят се отчаял. Колкото повече разубеждавал момчето, толкова повече то мислело само за морето. В края на учебната година малкият вече бил нарисувал морето във всички цветове и останал да повтаря.
Една вечер Петров, потиснат, се промъкна след нас в кафенето и се сви в един ъгъл. След няколко игри ни попита за съвет. Очаквахме този въпрос, тъй като предишните вечери беше играл като начинаещ. Мислихме, мислихме,….. В продължение на часове се чуваха само заровете.
И изведнъж някой каза:
–  Да му покажем морето!
И така тръгнахме към морето с всички деца от класа на малкия.