Василев и Петров приближиха огъня, където рибарите ядяха, седнали на пейките. Чиниите бяха поставени на пънове пред тях.

Двамата мъже обиколяха района. От тях много зависеше, какъв ще бъде животът на тези рибари за в бъдеще.

Така се случи, че чинии пред гостите не бяха поставени.

Тогава Василев реагира на това като се пошегува:

– Изглежда не сме изкарали достатъчно. Който не работи не трябва да яде. Навярно вие като домакини искате да ни помогнете и да ни отворите очите за някои неща.

– Наистина не сме заслужили, – потвърди Петров. – Пред мен няма нито едно парче риба.

Всички се засмяха, а после ненадейно от някъде се появиха две чинии пълни с риба.

Дядо Владо много обичаше внука си. Малкият на него бе кръстен. Когато момчето дойдеше при него, сърцето на старецът се разтапяше от гордост.

Винаги намираше думи, с които да поучи и настави внука си, за да знае как да постъпва в живота.

Днес денят бе хубав и двамата седяха на пейката пред вратата под черницата.

– Има хора, – каза дядо Владо, – които искат прошка, но в тях си оставя паметозлобието.

– Какво? – ококори очи внукът му.

– Сега ще ти обясня, – каза старецът, – но преди това ще ти разкажа една история. След като я чуеш, сам ще се досетиш какво имам предвид.

– Истинска история ли или приказка, – нетърпеливо се обади малкия Владко.

– Това се е случило с мен и …, но нека да започна отначало.

Старецът се загледа по пътя който криволичеше към планината и започна своя разказ:

– Изпълнявах различни работи. Един ден ми плати един майстор, мой съсед. Не знам какво се бе случило, но този човек започна да ме ругае пред всички и то когато ме нямаше там. Тогава се замислих: „Какво да правя? Как да му помогна?“

– А нима той е имал нужда от твоята помощ? – учудено попита внукът.

– Да, защото бях направил нещо, което вероятно го е огорчило и дори наранило, не знам, – вдигна рамене дядо Владо.

– А ти какво направи, дядо?

– Веднъж му отидох на гости. Когато ме видя той изтръпна, наежи се и почервеня целия. Мислеше си, че съм дошъл да му се карам, за това, че говори такива работи зад гърба ми.

– Дядо, този човек не те ли изгони веднага?

– Нямаше възможност, защото започнах спокойно да му говоря за градината му, да хваля богатата му реколта. Поговорихме си и за гостоприемството ….

– И просто така си седяхте, и разговаряхте? – усъмни се малкият Владко.

– Сърцето му се стопли, – засмя се дядо Владо. – От тогава не съм го чул да ме хули или да говори лошо за мен. Понякога идва и ми помага в работата.

– Много добре се е получило, – заключи внукът. – Във всяка ситуация трябва да се намира правилния подход, а не как каза онази дума?

– Непаметозлобие, – засмя се старецът и доволен от разсъжденията на малкия, потупа внука си по гърба.

Веднъж група младежи посетиха един Детски дом. След като разговаряли с децата, те решили да разберат, как са усвоили материала по Библията, който са изучавали до сега.

Едно момиченце попитало:

– Мога ли да разкажа историята за Давид и Голиат?

Гостите с радост се съгласили.

И момиченцето започнало да разказва:

– Давид бил много добър човек и обичал Бога, но веднъж направил нещо лошо.

Учителите от дома се спогледали. Никой от тях не бил разказвал на децата за Вирсавее.

А момиченцето продължило да разказва:

– Давид бил много висок на ръст и веднъж обидил малкия Голиат. Давид го ударил с камък по главата.

Всички започнаха да се смеят, дори и децата.

И до сега още се помни историята за „малкия Голият“.

Във високосната 1868 г. на 29 февруари Росини за последен път празнувал своя рожден ден.

В неговия парижки апартамент бил организиран  грандиозен празник.

Някой от гостите го попитал:

– На колко години ставате,маестро?

– Нима може да ги запомни човек? Годините са като жените. Забелязваш ги, само когато ти изневерят ….

Слави е изключително момче. Само на девет години е , но понякога смайва възрастните с разсъжденията си .

Той обича да чете, да наблюдава явленията, животните и растенията в природата. Когато майка му видеше умислената  му и вглъбена физиономия, въздиша и си казва:

– Какво ли му се върти пак в главата? Това негово мислене, много ме тревожи.

Баща му често го защитаваше от подобни нападки и дори го насърчаваше в действията му:

– Така се развива, – казваше той на жена си. – Любопитството от такъв род е дало началото на много открития. Не му пречи.

Днес на гости им бе дошла леля Дарина. Слави я хвана за ръката и я поведе към една от стаите, като ѝ прошепна съвсем тихо на ухото:

– Ела, искам да ти разкрия една тайна.

Тя бе свикнала с чудатостите му и го последва.

След като затвори вратата, Слави седна на стола срещу леля си и каза тъжно:

– Светът е болен.

– Как така? От къде знаеш? – погледна го изумена леля му.

– Защото хората се лъжат, – започна да обяснява Слави, – използват се едни други и искат само на тях да им е добре.

Лелята поклати сериозно глава.

– Светът с такива хора ще продължава да боледува, докато те не се вразумят, – заключи Слави.

– А от къде се взеха такива мисли в главата ти? – попита леля му. – Та ти си само на девет години.

Слави вдигна рамене и попита:

– А нима е нужно много време, за да се разбере това?