Вървейки из църковния двор двамата стигнаха до западната фасада. Влязоха навътре. Въздухът в Катедралата беше застоял, но по-прохладен от зноя на изгарящото слънце навън. Тишината предизвикваше към размисъл.

Яна въздъхна дълбоко и изрече на глас това, което я измъчваше през цялото време:

– Защо Господ просто не порази силите на мрака и не се справи с тях един път за винаги?

Сашо разроши с ръка буйната си коса и лека усмивка озари лицето му. Той вдигна глава и каза:

– Шедьовър не се прави за една нощ. Става въпрос за един крупен творчески замисъл, който едва е започнал.

– Не разбирам, нима силите на мрака са непобедими?

– Те са крайно необходими за извайването, – Сашо направи няколко крачки напред, обърна се към момичето и продължи. – Човек не може да твори без да полага усилия, да прави опити, които често завършват с провал. Но именно провалите и несполуките му помагат правилно да разбере нещата. Без страдание творецът не би могъл да създаде някакъв ценен проект.

– Нима Бог не може да твори по-резултатно?

– Целта на сътворението не е резултатността, а любовта. Творецът се облива в кървава пот и сълзи, полага огромни усилия, за да бъде изпипано всичко, както трябва. Той използва тъмните сили, за да излезе нещо добро.

Известно време двамата мълчаха вглъбени в мислите си.

– Щом Божия замисъл е толкова велик, – надигна се от каменното стъпалото, където бе седнала Яна, – какво значение, може да има един човек?

Сашо не се учуди на упоритостта ѝ, защото я познаваше много добре. Тези диалози не се водеха за първи път.

Погледна я в очите и спокойно каза:

– В един роман всяка дума има значение. В една картина всяко петънце от боя и придава нов замисъл. Всяка частица мрамор от тази катедрала я прави устойчива и красива. Всеки от нас, колкото за малък и незначителен да се възприема, има значение за общността към, която  е причислен.

Хванати за ръце напуснаха каменната сграда. Вървяха и мечтаеха за щастието, което щяха да изживеят в една несравнима реалност.

Един човек пътуваше до планинско езеро. По пътя нагоре започва да вали сняг. Той излиза, за да сложи вериги на гумите си. Докато той прави това, друг автомобил се ударя в колата му и тя с трясък се разбива в скалите.
С ужас продължава към планината. Сега сред вятъра и снежната буря започва да чувства, че се разболява, стигайки до мястото, където трябва да има навес, го очаква изненада, него го няма
Той крещи в отчаяние:
– Защо все на мен, се случва така, Господи?
В това време се отварят небесата и се чува глас:
– Защото някои хора ме признават само на думи, но са ме изключили от живота си.
Външната показност, не винаги съответства на вътрешното състояние на човека. Но Бог заради любовта си, ни прощава прегрешенията и ги изтрива.
Ако вие сте приели Исус Христос за свой Спасител, Той няма никакво осъждение към вас, които сте в Христа.
Тогава защо се случват лоши неща на „добри“ хора? Трябва ли да обвиняваме Бог, когато имаме проблем?
Каквото и да се случи в живота ни, то е свързано с нашата промяна, изграждане и израстване в Господа.

Проповедта продължила доста дълго. Уморени от слушане, хората имали чувството, че е четвърта подред….
Проповедника невиждайки уморените и унили лица на хората казал:
– Нека да прочетем още едно място от Свещеното Писание, още няколко стиха…. Дайте да прочетем по-добре цялата глава. Господ ни е дал много повече, отколкото заслужаваме!
Една жена се обадила:
– Не мисля, че е така. Той ни е дал повече, отколкото можем да поберем!

Тъй Господ чрез Духа Си преобразява живота на човека, изпълва го с нов смисъл, дава на човешката немощ способността да яви Божията сила. „Силата Ми в немощ се проявява“ – казва апостол Павел.
Според евангелските мерки ние сме немощни, не отговаряме на онзи нравствен и духовен идеал, който ни е начертал Господ в Евангелието. По човешки не сме в състояние да изпълним Божиите заповеди, но с помощта на Светия Дух това става възможно за нас. Той идва при нас и ни преобразява, дава ни сили, от слаби и немощни хора ни превръща в вестители на Христовото благовестие.
Знаем, че Светият Дух, Който е навсякъде, Който изпълва всичко, може да ни възкреси за нов живот и нашата мъртва душа, да запали любов и да стопли нашето студено сърце. Той ни превръща в носители на Словото Божие, вестители на Благата Вест.

Млад човек за първи път дошъл в църква. Покаял се по време на службата, а след като тя свършила бил толкова щастлив, че искал да прегърне всеки.
Приближил до един по-възрастен човек и се канел възторжено да го приветства, но мъжът бил мрачен и вглъбен в себе си.
Въпреки всичко младият човек решил да сподели радостта си и с него:
– Исус ме спаси! Той прости всичките ми грехове!
Възрастният човек спокойно казал:
– А аз ….. дякон.
Младият човек не можел да се успокои още от това, което е преживял в присъствието на Господа, погледнал съчуствено към мъжа и започнал да го успокоява:
– Не се притеснявайте, Исус и това ще прости….