Въпреки, че Бог може мигновено да ни преобрази, той е избрал да ни развива по-бавно. Исус умишлено е развивал учениците Си постепенно, точно както Бог позволи на израилтяните да заемат Обетованата земя „малко по малко“, така че да не бъдат претоварени. Той предпочита да работи стъпка по стъпка в живота ни.

Защо отнема толкова време да се променим и да порастнем? За това има няколко причини:

Ние се учим бавно. Често се налага да учим урок 40 или 50 пъти, за да го научим, както трябва. Проблемите продължават, повтарят се и ние си мислим: „Пак ли? Аз вече съм научил това!

Но Бог знае по-добре. Историята на Израел илюстрира колко бързо забравяме уроците на Бог и колко бързо се връщаме към старото си поведение. Ние трябва многократно да повтаряме това, което сме научили.

Имаме много още да отучваме за неща, които създават повечето от нашите проблеми. Всички наши лоши навици не се развиват за една нощ, тогава е нереално да очакваме, че те ще си отидат веднага. Това не е хапче, молитва, или принцип, който веднага може да отмени щетите нанесени от много години. В случая се изисква упорита работа, при която става отстраняването на лошите  и порочни навици, каито се заменят с чисти и добри такива.

Растежът е болезнен, понякога и страшен. Няма растеж без промяна. Няма промяна без страх или загуба. Няма загуба без болка. Всяка промяна е свързана със загуба на нещо. Например, страхуваме се за загубите си, дори ако нашият стар начин е в разрез с новото, това е като чифт износени обувки, които не искаме да захвърлим, защото са удобни и познати.

За изграждане на добрите навици се изисква време, за да се развият. Не забравяйте, че вие сте сбор от вашите навици. Вашите навици определят характера ви.

Има само един начин да развием навиците на Христо-подобен характер. Трябва да ги практикуваме, а това отнема време! Навици не се променят мигновенно.

„И тъй, внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупувате благовремието, защото дните са лоши“.
Времето изразява продължителността на даден период, в който се случват различни събития.
Времето е Божие творение, което изтича от вечността и отново се връща в нея.
Всеки миг е Божий дар и към него трябва внимателно, и грижливо да се обръщаме. Времето, това е животът ни, който е даден да работим.
Ценността на живота не се определя от числото на годините, а това, което той дава. Решаваща се оказва не продължителността на годините, които сме изживели, а това колко добре и пълноценно сме живели.
Господ ни е дал светлина в живота и ни е възложил известни задължение и отговорности.
Стремим ли се да използваме тази светлина? Изпълняваме ли добросъвестно и честно своите задължения? Или напразно си губим времето?
Погледнете, свещта на нашия живот скоро може да угасне, а друга нямаме и тогава с незавършени дела, трябва да се представим пред Бога и да му дадем отчет за всяка минута.
Трябва да правим добро, докато е време. Всяка загуба на земята може напълно или частично да се възвърне, но пропиляното време не се възстановява. Друго такова няма да намериш.
Ако загубиш предмет, то вместо него можеш да получиш друг, но ако загубиш времето си в безделие и мързел, нищо не може да компенсира загубата ти.

Веднъж един познат ме попита:
– Какво те удивлява най-много?
Без много да мисля изтърсих:
– Бързото преминаване на живота.
Не успяваме, както трябва да осъзнаем какво точно става, а годините отлитат и животът е почти свършил.
От една страна краткия ни живот ни подбужда към действие. Ако вече сме решили да живеем за Христос и да служим на Неговите хора, това трябва да правим още сега.
Както Исус е казал: „иде нощ, когато никой не може да работи“.
От друга страна, бързото преминаване на живота, ни утешава. Животът е кратък и нас ни очаква вечността.
Когато ни достигнат страдания и беди, ние знаем, че те скоро ще свършат.
Апостол Павел пише: “ …нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас, които не гледаме на видимите, но на невидимите; защото видимите са временни, а невидимите вечни“.
Не мислете, че животът ще продължи вечно. Вместо това по-добре си спомняйте за вечността.

Вечерта бавно настъпи и слънцето потъна зад облаците, като остави само светла диря след себе си. Стела обичаше тези мигове.

В ръце държеше книга, в която се разказваше за хората влюбени в познанието. Както за тях, така и за нея да учиш, означаваше да живееш.

Когато беше малка, си мислеше, че е сиво безинтересно създание. Картината, в която виждаше себе си, бе нарекла: “ Момичето с вечно вдигнатата ръка в клас“.

Научи се да чете още много малка и не спря. Все учеше нещо, пресмяташе, проучваше ….

Сега тя бе дребна набита жена, облечена предимно спортно. Годините не ѝ личаха.

Със сегашните си работодатели се срещна съвсем случайно. Говориха за много неща и разбраха, че Стела има богати познания и търсачески дух. Тогава ѝ предложиха:

– Трябва ни човек, който да ни помага в проучванията.

– Какви проучвания? – попита Стела.

– Всякави. История, археология, езици, океанография, метеоролигия, компютър, биология, медицина, физика, разгадаване на пъзели …….искаме човек, който щом чуе въпроса, да направи всичко възможно, за да даде отговор.

– Изучавала съм повечето от тези дисциплини, – каза Стела, – а някои от тях дори съм преподавала. Бях известно време библиотекар и направих добри каталози на някои източници, познавам мнозина експерти. Това би било чудесна работа за мен.

– Но ти дори не попита за заплатата!?

– Но и вие не знаете какво мога, – засмя се Стела. – За това ви предлагам първо да ми плащате минимална работна заплата, а след като поработя при вас  и разберете на какво съм способна, сами ще определите колко да ми давате.

Сега Стела не съжаляваше за взетото решение. Работеше това, което обичаше, а ѝ плащаха щедро за труда.

Веднъж Евгени Евстигнеев седял в ресторан с Виктор Павлов на по чашка коняк.
– Знаеш ли, – казал Павлов, – преди пет години аз така изиграх една драматична роля, че цялата снимачна група се разплака. Цялата площатка се заля със сълзи. Никой не можеше да устои ….
– Това е нищо! – прекъснал го Евстигнеев. – Веднъжда толкова добре изиграх ролята на мъртвец, че едва не ме погребаха.