Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

Един християнин прочел в Библията си следния пасаж: “ и в сън Господ дава на Възлюбения Си“. И той се помолил преди лягане:

– Господи, дай ми сън на праведник!

Пробуждайки се на сутринта, той се оплакал, че е сънувал кошмари. Решил да опита още веднъж и се помолил със същата молитва. Отново се събудил сутринта, оплаквайки се от неспокойна нощ.

На третата вечер християнинът, чудейки се , попитал в молитва:

– Господи, помолих те за сън на праведник, а Ти ми изпращаш ужаси и мъчения.

Изведнъж чул глас:

– Как мислиш, чувства ли се праведник, живеещият като теб?

В Нова Зеландия живее единствена по рода си птица киви. Тя не живее никъде другаде, следователно е ендемична за острова.

В Нова Зеландия са много горди с този факт, за това са поставили на емблемата на страната си киви.

Този, който чуе гласа на тази птица, изобщо няма да попита защо са я кръстили така. Всичко е много просто, тя вика: „Ки-ви! Ки-ви!“

Това необичайно създание има доста невзрачен вид: тялото му има малка крушовидна форма, покрито е сиви пера, подобни на гъста козина, има два крака и дълъг клюн.

Трудно е да се види киви, защото е нощна птица и живее в дупки.

Кивито не е съвсем малка, както си мислим. Тя има размерите на наша кокошка. Тази птица има криле, но те са много малки и са рудиментарни останки  с дължина не повече от пет сантиметра. За това те не се виждат, под перата на птицата.

Ако погледнете внимателно снимката, че разберете защо плода киви е получил такова име, те с птицата киви са много сходни на външен вид.

Децата се бяха сбрали на куп и с интерес очакваха какво ще им разкаже Живко. Много от тях не бяха ходили много далече от селото си, за това жадуваха да чуят нещо ново и чудновато.

– Бате Живко, нали щеше да ни разкажеш за Меркурий, – обади се русо главата Гацка.

– А, да, ….забравих, …..Меркурий или както гърците са го наричали Хермес, изпълнявал поръчките на боговете. Летял с крилатите си сандали, насам натам, но всъщност бил много хитър. Лошото било, че обичал да покрадва.

– Като наш Даньо, – намеси се Калин.

– Тихо, – изшъткаха му другите деца.

– Той откраднал скиптъра на баща си Зевс, – продължи разказа си Живко.

– Какво е това скиптър? – попита малкият Кольо.

– Тояга като на дядо Нешо, – намеси се Ради.

– Тояга, но специално изработена, – уточни Живко, – украсена със скъпоценни камъни и злато, тя е символ на власт. Та тоя вироглав бог откраднал тризъбеца на Нептун, лъка и златните стрели на Аполон, меча на Марс……

– Бате Живко, той да не е бил бог на циганите? Те също обичат да крадат, – обади се тънкото гласче на Донка.

– Не е на циганите, Донке, – засмя се Живко, – а на търговците, те крадат много повече.

– Е, само те да са, – въздъхна и добави Добри като някой възрастен човек. – Я погледни всички по-нагоре във властта, ами адвокатите, дори и най-дребните чиновници, чакат все някой да им даде пари, за да му свършат работа.

В това време от двора на леля Гена се чу грубият ѝ глас:

– Петрано, усмири отрочето си. Така е ревнало, сякаш го колят, ….. спиране няма, чак ушите ми приглуши.

– Ти деца не си ли гледала ма, – скастри я Петрана, – ако не реват кой ще им обърне внимание. Пък ако искаш тишина иди в гората.

– Пак се почна, – плесна с ръце Кольо.

– Нека да не вървим по акъла на свадливите си майки, – умиротворяващо каза Живко. – Те могат да се карат и чумосват, но да не правим като тях.

Децата наведоха глави. Всеки ден те бяха неволни свидетели не на една свада. Помълчаха натъжени, а после се разотидоха.

Денят обещаваше да е хубав. Слънцето весело пръскаше лъчите си, а небето сияеше в синьо, несмущавано от нито едно облаче.

Страхил и Влади бяха излезли малко да се поразходят. Те бяха приятели още от училище. Седяха на един чин. Харесваха едно и също момиче, но и двамата се ожениха за други две девойки.

Имаха здрави семейства. И запазиха приятелството, дори жените и децата им се сприятелиха.

Днес Страхил бе настроен малко философски. Той обичаше да разсъждава на глас, за неща, които бе разбрал и изпитал.

– Начинът, по който гледаме на Бога, се отразява на това, как гледаме на себе си, – каза той. – Ако си го представяме като строг Господар, ще очакваме да бъдем награждавани и наказвани за всяко действие.

– Ако вярваме, че Господ е любящ баща, – усмихна се топло Влади, – ще се чувстваме като негови деца, несъвършени, но обичани и приети.

– Виж, – каза Страхил замислено, – ако непрекъснато се концентрираме върху своите грешки и недостатъци, така ще постъпваме и спрямо другите хора. В повечето случаи нетърпението и раздразнението, което проявяваме към тях, са резултат от отношението ни към собствените ни грешки.

– Ако трудно прощаваме на себе си, – допълни Влади, – много е вероятно, да не прощаваме лесно и на другите.

– Веднъж се загледах в огледалото и видях един човек, който не харесвах, защото се държи грубо и недружелюбно, – сподели Страхил.

– Но Бог не гледа по същия начин на нас, – реагира веднага Влади.

– Имах чувството, че Бог ми говори, когато в мислите ми се прокраднаха изреченията, – продължи разказа си Страхил, – „Трябва да се държиш добре с този човек и да се молиш търпеливо за него. Трябва да го обичаш, защото Аз го обичам“

– Господ не подминава нашите грехове, а ги прощава, – каза Влади. – Нека правим и ние същото. Да прощаваме на себе си и на другите.