Дрехите за пране бяха поставени в пералната. Водата с ароматния препарат ги заля и те се завъртяха с някакъв боботещ ритъм.

В джоба на един панталон се бе скрила химикалка. Тя тръпнеше от силният грохот на пералнята и тихо си шепнеше:

– Кога ще свърши този ад. Лошо ми е. Вие ми се свят. Ще повърна.

По някакво чудо химикалката оцеля. Започна да се радва и ликува, че е преодоляла този ужас, когато ….

Дрехите бяха поставени в сушилната и нещастната химикалка експлодира.

Уродливи сини петна се появиха по всички дрехи. Никаква белина не можеше вече да поправи стореното. Току що изпраните дрехи бяха унищожени.

Когато Светла започна да изважда прането от сушилната извика:

– Какво е това? От къде са се взели тези грозни петна? ….. Сашо пак си е забравил химикалката в джоба, ама и аз защо не проверих ….

Тук вайканията едва ли щяха да помогнат.

Докато Светла се притесняваше какво ще прави по-нататък, една мисъл светна като неонова лампа в главата ѝ:

– Въпреки че се използва сапун и изобилие от прах за пране, петната от вината остават. Ти се безсилна да поправиш нанесените щети.

Светла се почувства безпомощна и безсилна. Приседна на стола и отчаяно закърши ръце.

– Сега какво ще правя?

Един тих глас ѝ прошепна:

– Ти не можеш сама да премахнеш петното от греха си, но Исус е в състояние да го направи, чрез силата на Своята смърт и възкресение.

Бог желае и е готов да измие последствията от греха за тези, които искат да се върнат при Него. Чрез Христос ние можем да живеем всеки ден в свобода и с надежда.

Бе облачно, но не се очакваше да завали. Синоптиците бяха обещали хубаво време и хората с надежда поглеждаха към небето, за да открият ярките лъчи на слънцето и да усетят топлината му.

Жоро и Спас, бързо крачеха. Вълнуваха се и споделяха това, което бяха открили и ги бе поразило.

– Забележи, – вдигна пръста си заканително нагоре Жоро, – казва се, че Той издържа кръста, заради радостта, която Го очакваше.

– Думата „радост“ тук на гръцки има определен смисъл, – започна да уточнява Спас. –  Това не бе просто радост, а специално и конкретно задоволство, изразяващо се във вълнение и щастие.

– С други думи, това бе „финалната линия“, след която Исус очакваше победата Си. Именно под това се разбира „тази радост“ в Библията.

– Всъщност каква радост конкретно очакваше нашия Господ? – попита Спас.

– Исус знаеше, че със Своята смърт заплаща нашето спасение. И когато е висял на кръста Той е видял теб, мен и всички останали хора.

– Сега разбирам, че ние сме били неговата радост, която Го е очаквала, – почеса се по главата Спас.

– Разбираш ли, Той е съсредоточил Своя поглед именно към тази радост, която Му е помогнала да понесе кръста, – възторжено възкликна Жоро.

– И сега, когато се случва нещо в живота ни, ние трябва да се виждаме победители чрез Него. Концентрирайки се към целта, ние се фокусираме към победата.

– И ако успеем да насочим погледа си към победата и радостта, които ни очакват, ние ще можем да издържим много от това, с което се сблъскваме, –  отбеляза Жоро.

Слънцето проби облаците. Наоколо стана светло и радостно.

Стопли се и хората плъзнаха като мравки навсякъде. И в близкия градски парк беше шумно, но Таньо бе намерил едно прикътано местенце и бе седнал на една пейка.

Тъгата и болката го бяха хванали с безпощадните си лапи и извиваха душата му. Спомените се редяха един след друг , но и те не му даваха мира.

Изведнъж чу зад гърба си глас:

– Таньо, не съм те виждал отдавна. Все се спотайваш и криеш някъде.

– А, Стамене, ти ли си? Ала седни. Тук е тихо и спокойно.

– Какво си увесил нос? – погледна го с проницателно Стамен. – Защо бягаш от хората?

– Какво да правя? – наведе глава Таньо. – Знаеш, че моята Господ я прибра, децата се пръснаха и …

– Я се стегне, Рена и Тодор вярно, че отидоха надалече, но ще дойдат, ще те навестят. Няма да те оставят така.

– Докато беше жива майка им, често си идваха, ама сега ……, – очите на Таньо се напълниха със сълзи.

– Деца са ти, ще дойдат, – опита се да го окуражи Стамен.

– А, не вярвам! Не съм им мил аз на тях, – заподсмърча Таньо.

– Нали си ги отгледал. Трудил си се за тях. Не си ги оставил гладни или голи.

– Чужди си бяхме още като бяха деца, че сега тепърва ли ще се сближаваме?!

– Как чужди, нали са ти чеда? – недоумяваше Стамен.

– Ех, – въздъхна Таньо, – едно време тичах да работя, кариера правех. В къщи се прибирах само да ям и спя.

– Ние мъжете сме така, – натърти Стамен. – Работа, работа и никакво спиране.

– Хубаво ми викаше жената: „Таньо, поговори с децата, иди с Тодор на разходка, покажи му някои неща като на мъж. Рена се цупи, че не си щял да идеш да я гледаш, дето играела в някаква сценка в културния дом“.  Ама аз, не та не,  трябва да работя, кариера да градя.

– Можело е да им отделяш малко време на децата,  – съчувствено каза Стамен.

– И аз тъй си виках: „Да свърша това, пък после и тях ще видя“. Ама това свършване нямаше. Моята все ме кореше и викаше: „С децата си можеш да говориш и общуваш, когато те търсят, а не когато ти е кеф“.

– Знам, че си бил уморен, – махна с ръка Стамен, – но какво толкова, ако си им отделял по няколко минути, поне да разбереш, как са изкарали деня“?

– Тогава бях егоист. Мислех си: „С децата жената да се разправя, какво са ми гракнали на главата“. А сега съм сам. Няма кой и да ме напсува, камо ли да ми рече добра дума.

Стамен го гледаше състрадателно и не намираше с какво да го утеши.

Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.

Видя ги враната и реши веднага:

– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.

Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:

– Как ще лети с нас?

– Силите няма да ѝ стигнат!

Водачът на ятото си каза тежката дума:

– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.

Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.

Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:

– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.

Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:

– Аз съм силна! Приятни сънища…..

И веднага потъна в дълбок сън.

На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.

Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.

На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.

Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:

– Жалко , че я няма и изчезна на края …..

Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.

Водачът на ятото възторжено я приветства:

– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!

Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:

– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.

Богослужението в храма скоро бе започнало. Изведнъж на вратата на църквата се появи девойка. Тя смутено огледа седящите пред нея хора. Беше облечена в рокля разкриваща доста от снагата , гърдите и краката ѝ.

Тези, които я видяха се намръщиха и неодобрително заклатиха глави. Девойката въпреки всичко седна на едно от празните места, които се намират до вратата и впери поглед в проповедника.

До момичето се приближи възрастна жена и шепнешком ѝ се скара:

– Къде мислиш, че се намираш? Тук не е дискотека, а Божий дом. Иди си в къщи преоблечи се и тогава ела.

Девойката бързо се изниза навън от близката врата. А възрастната жена продължи усърдно да се моли на Бога вярвайки, че е направило едно благородно деяние.

Богослужението свърши и всички весели и доволни напуснаха църквата.

Когато възрастната жена се прибра в къщи, усети силна умора и реши да си почине. Сънят бързо я обгърна с воала си и тя се отпусна в прегръдката му.

Неочаквано ѝ се яви Исус Христос. Лицето му бе тъжно, бе изпълнено с много мъка и болка.

Старицата съчувствено попита:

– Какво ти е, Господи?

– Какво направи? – меко я укори Той.

– Сбърках ли нещо, Боже? – стъписа се възрастната жена.

– Защо изгони момичето от църквата? Знаеш ли от кога я чаках?!