Станко плесна с ръце и заяви:

– Аз открих, че никой човек не е велик по природа.

– Разбира се, – подкрепи го Калин. – Ти не се раждаш велик.

– Не, ти ставаш такъв като свързваш живота си с велика кауза, цел или мечта, – добави Станко.

– Да, но ти се нуждаеш от нещо по-голямо, което да те извади от самия теб, – добави Калин.

– Казва се: „като просветли очите на сърцето ви, за да знаете каква е надеждата на Неговото призоваване“….. Какво представляват „очите на сърцето“? – попита Станко.

– Тук не става въпрос за физически очи, а за въображение.

– Ммм …

– Все едно казва: „въображението ти да оживее и с вяра да можеш да видиш мечтата, която Бог има за живота ти” . – опита се да уточни Калин.

– Виж, така е по ясно, – измърмори Станко.

А Калин продължи настървено:

– Бог иска да ти даде Неговата мечта за живота ти, твоето призвание! Ще имаш надежда, когато разбереш за какво Бог те е създал. Визията, която Той има за теб.

Станко само клатеше глава и гледаше с възторг Калин.

– Ако искаш значимост, удовлетворение и пълнота в живота си, спри да следваш мечтата си и започни да следваш тази на Бог за живота си, – Калин говореше и говореше.

Той се бе въодушевил и изливаше мислите си гласно:

– Ако не можеш да си представиш твоето призвание, не можеш да мечтаеш за Божията мечта, ти не живееш живот в изобилие, а просто съществуваш. Готов ли си да откриеш Божията мечта за живота си?

Станко кимна с глава. Той бе съгласен с приятеля си.

Времето ли бе се развалило или нещо лошо витаеше във въздуха не знам, но Тодор бе сериозно притеснен.

Мони го видя, приближи се до него и го попита:

– Забрави ли какво си говорихме преди два дни?

Тодор повдигна глава и го погледна, сякаш се събуждаше от сън. След което тръсна глава и въпросително повдигна вежди.

– Спокойствието не зависи от обстоятелствата, – въздъхна дълбоко Мони. – Ако зависеше, ти отваряш врата за безпокойството и страха.

– Лесно е да се каже, – усмихна се тъжно Тодор.

– Бог е по-голям от предизвикателствата, за това се успокой и престани да се тревожиш, – посъветва го Мони.

– Да, но те ….

– Твоят мир не зависи от хората, защото те не са постоянни, – плесна с ръце Мони.

Тодор само повдигна рамене.

– Спокойствието ти не зависи от правителството, защото то рано или късно се сменя, – продължи настъпателно Мони. – Дори и да имаш мирен дом, децата и съжителстващите с теб понякога причиняват тревоги …

Тодор само свъси вежди, сложи ръце на кръста и зачака:

– Дълготрайният мир зависи само от Бог, – възторжено възкликна Мони. – С Исус Христос, който живее в теб, можеш да поемеш контрола над мислите си, преди те да започнат да те контролират. Отпусни се. Безпокойството е излишно, когато Бог е близо.

„Духът, който живее във вас, е по-велик от духа, който живее в света“.

В групата щяха да изучават четвърта глава на Деяния на апостолите от Новия завет.

В нея раната църква описва владетелите на земята като буйни и кроящи заговор срещу Господния помазаник.

Ръководителят на групата Атанас предложи:

– Нека да започнем днес нашето изучаване на Библията. Тук се молят вярващите, казвайки Ирод, Пилат Понтийски, заедно с езичниците и ….

Тотьо, който отскоро посещаваше тази група, прекъсна Атанас:

– Не е вярно! Евреите убиха Христос.

Всички го изгледаха изненадано, а той продължи настървено:

– Мога да ви дам четири часов документален филм, в който се разказва как евреите са Го убили. Те стоят зад всички войни по света и са виновни за всичко лошо, което се е случило не само в моя, но и във вашия живот.

Другите се размърдаха неспокойно по местата си, докато Атанас се опитваше да вразуми новият:

– Изкупителната жертва на Христос беше необходима за греховете на всеки човек и ние всички сме грешни. Божията сила и воля са определили какво ще се случи с Исус и …

– Не, – гневно размахваше ръце Тотьо, – това са направили само евреите. Всички останали сме добри и нямаме никаква отговорност за случилото се.

Повдигана се спор. Останалите правеха опити да обяснят на развилнелия се слушател, за смисъла на Христовата жертва, но …

Тотьо стигна до там, че започна да спори за думите на Христос, че никой не може да отнеме живота Му от Него, но че Той има властта да го даде и да го вземе отново.

Не можаха да го убедят, че собствените му грехове за помогнали за убийството на Исус. Той държеше на конспиративни теории за евреите, с които бе натъпкана главата му, а Господ го чакаше.

Неделя. Рано сутринта бе още тъмно, малко преди разсъмване.

Войниците стояха на стража пред Христовия гроб.

Те нямаха право да си подремнат дори за малко, защото това бе наказуемо със смърт.

Добре обучени те стояха нащрек.

Дали играеха на зарове или хвърляха дърва в огъня, за да се стоплят в студената нощ, нямаше значение.

Няма съмнение, бяха на служба и стояха будни. Животът им зависеше от това.

Внезапно силно земетресение разтърси земята. Ако войниците за малко се бяха поразсеяли, но сега вниманието им бе съсредоточено към случващото се.

Тъмнината преди зазоряването бе разцепена от ярка светлина. Това бе повече от светкавица.

„Мълнията“ придоби формата на ангел, чиято глава сякаш опираше в небето.

Това страховито същество отиде до камъка, който преграждаше входа на гробницата, отмести го, сякаш бе нещо съвсем леко, а след това седна върху него.

Войниците бяха ужасени. Устата на всеки от тях бе широко отворена от смайване, но оставаше безмълвна.

А зеещата дупка, където беше камъкът, разкри, че вътре в гробницата няма нищо.
Гробът беше празен.

Така „Христос умря, възкръсна и оживя отново, за да може да бъде Господ както на мъртвите, така и на живите“.

Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.