Всяка година 1,3 милиона души умират при пътни инциденти. Цифрата е главозамайваща. За съжаление света на високите технологии е залял планетата ни. А да се откаже от автомобила, не на всеки  е по силите му.

Австралийска комисия решила да направи експеримент, за да изясни, какъв трябва да бъде човек, за да остане жив след пътнотранспортен инцидент.

Резултатите били шокиращи.

Художничката Пичини с водещият травматолог Кристиян Конфийлд изучавали всички травми, които хората получават след катастрофа.

Художничката изобразила човек, който може да оживее след автокатастрофа.

В резултат на това се получило чудовище, според нашите представи за красота, който кръстили Греъм.

Главата на Греъм напомня на шлем, шията отсъства, а лицето е плоско като чиния. Кожата е малко по-дебела от човешката. На краката има допълнителни стави.

Най-изненадващото е, че мозъкът е останал същия такъв, какъвто е при човека.

Знанието за това как и какво детето може да възприеме на определена възраст, помага на родителите, да разбират поведението му не е от височината на тяхното възприятие, а от реалистична позиция.

Това предпазва родителите от суровите, негативни, и погрешни заключение, че тяхното дете е непослушно, капризно и вечно проявяващо инат.

Например, вие сте заета, готвите каша на детето си, а то седи до вас, дърпа ви за полата и настоява:

– Аз искам да ям! Искам да ям!

Вие обяснявате:

– Само още две минути и всичко ще бъде готово.

Но детето настоява отново:

– Искам да ям! Мамо, искам да ям!

Вашите нерви не издържат и вие категорично му заявявате:

– Казах ти 10 пъти: „Почакай 2 минути“.

В такива минути в главата ви преминават мисли, че детето ви е нетърпеливо, упорито, мисли само за себе си и не иска да чуе какво му говорите.

В действителност, детето ви е в такава възраст, вероятно от 1 до 6 години, когато абстрактните понятия като „може би“, „някой ден“, „вероятно“, „после“, „почакай“ не е способно още да възприеме. То живее на принципа „тук и сега“.

„Децата имат своите възрастови характеристики“, тази фраза е ключът към ефективно обучение и взаимодействие с детето!

Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.

Всеки ученик при завършване на средното си образование се дипломира. Това е важен ден за него, той бележи прехода от детството към зрелостта.

Като начало на новия живот всеки гимназистите празнува бала си. Всяко момче кани приятелката си да го придружи на тази важна вечер, момичетата също.

Абитуриентите разговаряха развълнувано в коридора, предвкусвайки радостта от предстоящия бал. Момчетата се хвалеха, кое момиче са успели да поканят. Попитаха Тони, който през цялото време си мълчеше:

– Ти кого ще заведеш на бала?

– Майка ми.

Момчетата избухнаха в бурен смях.

– Ти си луд, нима са се свършили красивите момичета в нашия град?

Тони отдавна бе взел това решение.

– Моята майка никога не е имала бал, – обясни Тони, – аз съм бил най-ценното за нея. Знаете ли колко жертви е направила за мен, докато ме отгледала и възпитала. Мислех, че такова решение е абсолютно правилно.

– Но тази вечер е за нас младите, – възрази едно високо русо момче. – Моите родители също са положили много грижи за мен, но те знаят, че на бала аз искам да се чувствам свободен, а не под техния постоянен надзор.

– Вие нищо не знаете за моята майка, – каза с тъга Тони. – тя е имала трудно детство. Когато нейната майка била на 13 години, един мъж я изнасилил и в резултат на това се появила тя. Майка ми растяла у приемни семейства, където никога не чула добра дума за себе си, нито някой я подкрепял. Така тя сменила 23 семейства. А от последното я изгонили на 16 години бременна.

– Има много такива момичета, които са изпатили по този начин, – каза съчувствено Веско.

– Въпреки всички трудности, – очите на Тони заблестяха, – тя решила нейният син да има нормален живот, такъв какъвто тя не е могла да има.

– Да, тя е направила много за теб, но …., – избоботи с дебелия си глас Симо.

– Но вие не сте чули всичко, – прекъсна го Тони.- Когато е била бременна с мен, околните са ѝ казвали: „Мария, ти не можеш да възпиташ силен и успешен човек, та ти си израснала в приемни семейства.. Не можеш да дадеш това, което не си имала.

Момчетата го гледаха с интерес, а Тони продължи възторжено:

– Но при мен се е получило. Тя толкова много ме обича ….а грижите, безсънните нощи, ….Знаете ли колко много ѝ е струвало? Но това не е било напразно!

Момчетата наведоха глави и замълчаха, вече никой не се смееше.

– От благодарност за това, което е направила за мен, – очите на Тони се напълниха със сълзи, – искам да ѝ дам поне частица от това, което не е имала.

Иван Иванов беше уважаван лекар в околността. Днес деня бе по-спокоен. На гости му дойде негов стар приятел. Пиха чай и си спомниха младостта.

– Как се отнасяш към идеята за живот след смъртта? – попита го приятелят му.

Рационалист до мозъка на костите си Иванов отговори:

– Всичко това са глупости.

Приятелят му още веднъж се върна на тази тема в разговора им, но Иванов остана непреклонен:

– Нямам време за празни приказки.

Последва врява. Приятелят изруга и като попарен изскочи от кабинета на Иванов. Бързо слезе по стълбите, с треперещи ръце облече палтото си и се втурна към изхода.

Иван Иванов стана мрачен и побледня като платно. Хвана се за главата:

– Какво направих? Този човек може тази нощ да посегне на себе си. Какъв глупак съм, съвсем забравих, че скоро почина жена му. Човекът търсеше утешение. Та нали ако съществува задгробен живот, той ще се види с жена си, когато дойде и неговия час да си отиде от тази земя. Как не се усетих? …. Обърках отново нещата…