По време на репетиция на симфоничната поема на Дебюси „Море“ Артуро Тосканини искал да добие нежно звучение на инструментите.

Той се опитвал да разясни на оркестъра, какво иска, но опитите му били безуспешни. Изпаднал в пълно отчаяние. Без да може да подбере подходящите достатъчно убедителни думи, той извадил от джоба си копринена кърпичка.

Вдигнал я високо над главата си и разтворил пръстите си.

Оркестрантите озадачено наблюдавали кърпичката, която леко и плавно се носела из въздуха и накрая безшумно се приземила

– Е, сега ме разбрахте, господа? – сериозно казал Тосканини. – Моля ви, изсвирете поемата точно така!

В „Капиталът“ на Карл Маркс достатъчно подробно е описана кулинарна рецепта, която не е загубила значението си и днес – супата на Ръмфорд.

В „Капиталът“ том 1, глава 22 е написано:

„пет фунта ечемика, пет фунта царевица, три пенса херинга, за един пенс сол, за един пенс оцет, за два пенса пипер и зеленина, на обща стойност в размер на 20 3/4 пенса, се получава супа за 64 човека, при това при средни цени на хляба стойността на това може да бъде понижено до 1/4 пенса на човек“.

Супата на Ръмфорд е станала основа за хранене на войниците на всички армии до 50-те години на XX век.

До сега рецептата на Ръмфорд, почти без изменение, се прилага в Армията на спасението за изхранване на бездомните.

Знаейки, че туристите са много предпазливи с австралийската флора и фауна, местните жители обичат да ги плашат с коалите.

Твърди се, в гората по върховете на дърветата, обитават големи хищни коали, подскачащи върху главите на преминаващите пътници.

За да не стане жертва някой турист се препоръчва:

да се носи вилица в косата;

да уринираш върху себе си и

да говориш на английски с австралийски акцент.

Стела не беше добре. Митка разбра това още преди тя да приближи леглото ѝ. Изражението на Стела ѝ се стори странно.

– Не можеш да си представиш, какво ми направиха? – каза отчаяно Стела.

– Какво се е случило?

– Ти знаеш, че отскоро посещавам групата за изучаване на Библията. Там Мариела  ми подари християнска книга с насърчения. Използвах я, когато се молех и често си четях от нея, но сега не мога да я намеря никъде. Вчера вероятно съм я оставила на пейката, където се молих и навярно съм я забравила ….. някой я е намерили и прибрал.

Стела се чувстваше разочарована, че бе изгубила тази скъпоценна за нея книга.

Митка бе от хората, които винаги смятаха, че чашата им е наполовина пълна, за това се засмя и попита Стела:

– Искаш да кажеш, че някой ти е откраднал Исус?

Този въпрос развесели Стела и тя тъжно смънка:

– Мисля, че се е случило нещо такова.

– Виж, – каза Митка,- не толерирам кражбите, но ако някой краде християнски книги, има надежда нечий живот да бъде променен чрез Исус Христос.

Стела бе нервна, тя дълго си чопли носа, което бе признак, че още е ядосана, но накрая се примири и се съгласи:

– Имаш право? Дано да е станало така.

– Хайде да се помолим, – предложи Митка. – Нека Бог заработи в сърце на този, който е взел книгата. И това, което е извършил, макар да е лошо да се превърне в повод да се покае. А колкото до теб, ще ти кажа следното, ти имаш Библия, черпи сила, мъдрост и вдъхновение от нея.

След това двете наведоха глави и се молиха за“непознатия“ крадец.

Пепи е мини дакел. Тя е вече на 14 години и е сляпа, но за изненада на стопанина си Георги, тя продължава да прави всичко, което пожелае.

Понякога тя се блъска в предметите, но щом Георги я повика по име тя веднага идва. И наистина, когато чуе името си, наостря уши, извърта глава и тръгва към стопанина си. Тя разпознава гласа му и тръгва на там, от където го чува, защото вярва, че той правилно ще я упъти, да стигне на нужното място.

Колко често следваме Божия глас? Напрегнатото ежедневие заглушава ли го?

Опитваме се да чуем Бога, когато сме объркани и Го следваме. Вярно е , че не проявяваме покорството на гореописания дакел и все пак се стремим да чуем гласа на Господа и да следваме Неговото водителство.

Нека Бог отвори ушите ни, за да чуваме ясно Неговия глас и да Го следваме, където и да ни води.