Лило попита приятеля си Рангел:

– Знаеш ли, че перо и камък пуснати във вакум, където няма външно налягане, ще паднат едновременно на земята?

– Изглежда нелогично, – повдигна вежди Рангел.

– Така ти се струва, защото камъкът в ръката ти се усеща по-тежък от перото, – поясни Лило, – но това е научен факт.

– Защо ми привеждаш този пример? – повдигна рамене Рангел.

– Понякога начинът, по който Бог иска от нас да живеем, също изглежда нелогичен. Библията е пълна с насоки как да живеем различно, – разясни Лило.

– Тя е пълна и с примери за това какво се случва, когато игнорираме Божите инструкции и избираме да живеем по свой собствен начин, – добави Рангел.

– И това не завършва много добре, – поклати глава Лило, – защото Божите пътища са по-добри от нашите. Когато казваме, че Бог е свят, имаме предвид, че Той е съвършен, създал е живот и има план да възстанови нашия свят.

– Кога според теб имаме изцеление? – тръсна глава Рангел.

– Когато срещнем любовта на Исус, – бързо отговори Лило.

– Любовта на Исус?! – повтори като ехо Рангел.

– Можем да се доверим на Божията справедливост, която възстановява това, което е счупено, – уточни Лило.

Борислав прошепна:

– Татко, главата ме боли.

Баща му се приближи, а Борислава протегна ръце към него:

– Много ми е студено. Татко, можеш ли да ми разтриеш краката?

Борислав имаше висока температура. Тресеше го. Цялото му тяло го болеше.

Той искаше не толкова да се управи, колкото баща му да бъде до него.

Борислав бе заведен на преглед в поликлиниката.

Лекарят каза лаконично:

– Има вирус.

Този ден бащата седеше с болното си момче с часове. Разтриваше му краката. Даваше му лекарства.

Бащата отчаяно искаше да му стане по-добре.

– Толкова е трудно да стоиш и да гледаш как Боби страда, да виждам болката му отблизо.

Когато някой, когото обичаме, страда, нашето присъствие, независимо дали говорим или не, често е най-важното за него.

Дори и да не знаем винаги какво да кажем, просто присъствието в неговото страдание може да бъде най-големият дар, който можем да му дадем.

Нека поискаме Бог да ни даде мъдрост, за да знаем кога да говорим и кога да предложим утехата на мълчаливо присъствие на тези, които страдат.

Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.

Мирон бе навел глава:

– Израснал съм с убеждението, че това колко струвам, трябва да се заслужи. Много рано научих, че добрите резултати носят похвала, когато се провалиш всички те гледат накриво.

– И ти смяташ, че Бог действа по същия начин? – попита го Павлин.

– Живял съм до сега така, сякаш Неговото удоволствие зависи от моята последователност, дисциплина или доколко съм бил полезен.

– Бог не те е избрал, защото си много впечатляващ, – коригира го Павлин. – Божият избор е започнал от Неговото сърце. Много преди да си го осъзнал, Той те е познавал, мислил е за теб. Господ решава да станеш част от Неговото семейство, а не твоята автобиография.

– Нима това обезсмисля усилията ми? – попита плахо Мирон.

– Ти се подчиняваш, служиш и растеш, не за да получиш Божието признание …..

– А за какво? – прекъсна го Мирон.

– Ти вече го имаш, – плесна с ръце Павлин.

– И сега какво? – Мирон стоеше объркан пред приятеля си.

– Твоят живот е започнал не с постиженията ти в него, а с Божието желание да те нарече Свой. Запомни това и го положи дълбоко в сърцето си, – посъветва го Павлин.

– Изглежда трябва да поправям много неща, които грешно съм усвоил, – поклати тъжно глава Мирон.

– Господ във всичко това ще бъде с теб, – насърчи го Павлин. – Ще те подкрепя и води. Просто трябва да Го следваш.

Данчо сподели:

– Страхът рядко е очевиден.

Пламен допълни:

– Той се преправя на мъдрост, предпазливост или самодостатъчност.

– Като те слушам, си представям човек като „внимателен“, „реалистичен“ или „независим“.

– Под тези етикети, – отбеляза Пламен, – страхът тихо влияе на решенията ти. Стяга сърцето ти и те лишава от мир.

– До къде може да доведе страхът? – попита Данчо.

– До контрол, – отговори Пламен, – защото само по този начин страхът се чувства в безопасност. Той не идва от Бога, защото Господ ни е дал здрав разум, а не страхлив.

– Това е ясно, – потвърди Данчо. – Здравия разум не води до паника и ненужна спешност. Той е закотвен в Божията истина и е воден от Неговия мир.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Пламен, – господството на страха е налице, когато няма яснота. Това прави чакането ни непоносимо, но Божията покана е ясна: „Освободете се от онова, което никога не е било предназначено да носите“.

Данчо въздъхна, а Пламен продължи още по-настървено:

– Тревогата не защитава бъдещето, тя смущава настоящето. Когато се опитваме да контролираме това, което Бог вече е обещал да направи, ние несъзнателно заместваме доверието с напрежение. Освободи ли се страхът, мирът заема неговото място и това е, от което наистина се нуждаем.

– И все пак се тревожа, страхувам се за това, което предстои, – призна си Данчо.

– Бог не те моли да управлявате бъдещето си. Той желае да се довериш на Този, който те е създал и знае пътя, по който трябва да вървиш.

– Лесно е да се каже, – тръсна глава Данчо.

– Разхлаби хватката си, – посъветва го Пламен. – Не е нужно да знаеш как ще се развие всичко. Освободи страха, Бог държи живота ти. Не дръж контрола на всичко. Позволи Бог да те води.

Данчо само повдигна рамене.