Капитан Михайлов усърдно работеше за потапянето на огромен океански лайнер. Това му беше работата, за която му плащаха.

Когато Ники научи това попита:

– Той пират ли е, че ги потопява?

– Не, – усмихна му се баща му, – Капитанът изпраща корабите да плават по седемте морета и когато службата им свърши, ги превръща в изкуствени рифове на океанското дъно.

– Като рифове? – Ники повдигна учудено вежди.

– Потъналите плавателни съдове са привлекателни за водолазите, но те помагат за защитата на бреговите линии, тъй като ограничават ерозията на плажовете, – обясни бащата.

– Интересно, – Ники наклони на една страна главата си.

– Въпреки че вече не порят вече океанските вълни, корабите продължават да осигуряват стойност, скрита дълбоко под тях, – допълни бащата.

Ники бе научил нещо ново днес и започна усилено да мисли върху него.

Бог пренасочи предназначението и ролята ни, за да постигне Своите цели. Той често ще използва дарби и таланти, които ни е дал, по нови начини.

Пламен бе очарова да наблюдава как планинските кози скачат от нещо, което приличаше на отвесни скали, към почти незабележими опори в планината.

Бяла коза изглеждаше като петънце на фона на планината, но той не сваляше очи от нея.

– Какви прекрасни създания, – възкликна Пламен. – Те правят тези страховити движения да изглеждат като нещо необичайно, но въпреки всичко изпълнени с опасности и смъртоносни проломи.

Той се почеса по главата, замисли се, а след това продължи:

– Една малка грешка и козата ще се потопи в смъртта си на няколко стотин метра на дъното. Чистата ѝ увереност и умение предотвратяват това.

Когато поканим Бог в ежедневната си разходка, Той може да ни помогне да се ориентираме в капаните на нашето пътуване. Има много такива, с които можем да се сблъскаме в живота, но с мъдрия съвет от Господа сме способни да преминем от една здрава опора към друга.

Не искаме да се озовем в беда поради лоши решения и най-добрият начин да избегнем това е да търсим Божието напътствие във всички наши решения.

Когато Го търсим, не само в големи ситуации в живота си, но и във всяко решение, било голямо или малко, ние сме по-добре подготвени да растем.

Поканете Бог да ви даде мъдрост във всяка ситуация и ще постигнете по-голям успех в живота си.

Съседът на Петър взе от него назаем косачката му, но измина вече трети месец, а той не я връщаше.

Петър реши да му прости седемдесет пъти по седем, но когато стигна до седемдесет и три изгуби бройката и трябваше да почне отначало.

– Нима Исус е казал да му простя завинаги, – Петър смръщи вежди, – но моя съсед е най-лошият. И аз трябва да си кося тревата.

Петър разкъса дрехите си и извика:

– Докога, Господи! Колко дълго ще държи косачката ми? Завинаги ли? А аз с какво да кося моята трева? Докога моят враг ще бъде възвишен над мен?

На другия ден съседът му се обади:

– Извинявай, Петре, че толкова дълго задържах косачката ти, но аз все още се нуждая от нея.

– Прощавам ти, – със стиснати зъби, навел глава, едва каза Петър.

Митко мърмореше под носа си:

– Живеем заобиколени от постоянни изисквания. Известия, отговорности, натиск, вътрешен шум … Много неща искат нашето внимание, но не всичко подхранва душата ни.

Той се почеса по главата:

– Какво каза Исус на Марта? „Вие сте притеснени и разстроени от много неща, но малко неща са необходими или наистина само едно“.

– Възможно ли е да съм много зает, а вътрешно празен? – запита се той. – Наистина, някои неща запълват графика ми, но не изпълват сърцето ми.

Митко въздъхна:

– Трябва да изхвърля всичко, което ми пречи, за да вървя напред. Не всичко, което заема място в живота ми, заслужава да остане там. В крайна сметка, какво ме занимава, без да ме изгражда?

Понякога пробуждането започва с изчистване на пространството.

Радо се разхождаше по улицата. Срещна мръсен клошар. Той бе покрит със сажди от главата до петите. Имаше голяма брада с изгнила храна полепнала по нея. Държеше чаша кафе и мърмореше като вървеше.

Внезапно клошарът се обърна към Радо:

– Хей, господине. Искаш ли малко от кафето ми?

Радо усещаше, че не трябва да отказва. Отпи от чашата му, насърчи го и го попита:

– Ти си доста щедър, раздаваш кафето си тази сутрин. Какво ти става, че изведнъж реши да го направиш?

Отговорът бе:

– Е, кафето беше особено вкусно тази сутрин и реших, че ако Бог ми даде нещо добро, трябва да го споделите с хората.

Радо попита:

– Има ли нещо, което мога да ти дам в замяна?

И очаква да чуе:

– Дайте ми … долара.

Клошарът каза:

– Би ли ме прегърнал.

Радо го прегърна.

Хората, които минаваха по улицата ги зяпаха, красиво облечен мъж се прегръщаше с един мръсен клошар. Смущаваха се, но постепенно смущението премина в страхопочитание.

Радо чу глас, който отекваше по коридорите на времето:

– Бях гладен. Нахранихте ли Ме? Бях гол. Облякохте ли Ме? Бях болен. Ти погрижи ли за Мен? Аз бях безделникът, с който се запозна на улица, прегърна ли Ме. Защото, ако го направиш на най-малкия от тези, братя и сестри мои, ти си го направил на Мен.

Тогава Радо си спомни думите на Майка Тереза:

„Ние сме съзерцателен род. Първо медитираме върху Исус, а след това излизаме и Го търсим прикрито“.

Виждам ли хора, лекувам ли хора, обичам ли хората, сякаш са Исус?