Милан отсече:

– Има добри и лоши хора, за това се случват такива неща.

– Обикновено, – леко наклони глава Слави, – злият, крие падението си, а има и такива, които излъчват доброта и любов.

– Всеки от нас крои нещо, – отбеляза Милан. – Ако мотивите ни са зли, ще бъдем подведени по грешния път. В противен случай, когато са добри, ще намерим любов и вярност. Нужно ли е изобщо да говорим за това?

– Често сме слепи за това, което живее в сърцата ни, – възрази Слави. – Забравяме, че ежедневните решения, които вземаме, ни водят в определена посока. Те никога не са изолирани действия, а са вплетени в историята, която наричаме „нашият живот“.

– Когато се поддадем на болните и изкривени желания в сърцата ни, тогава решението ни е като преграда положена на правилния път, по който вървим, – отбеляза Милан.

– Това може да ни отклони от правилната посока и ако не коригираме това, – допълни Слави, – не бива да се изненадваме, ако животът ни води там, където не бихме искали да бъдем.

– Всеки път, – повдигна вежди Милан, – когато избираме любовта пред омразата, саможертвата пред самореализацията и нежността пред гнева, ние си проправяме път на вярност, който ни води към Божието царство.

– Не трябва да подценяваме значението на малките и невидими дела на вярност, – наблегна Слави, – защото те са път, който води към живот.

Кирил се бе замислил сериозно.

Той попита:

– Плодовете на Светия Дух знаем, но какви са плодовете на греха?

Румен веднага отговори:

– Това е все едно да стъпиш в тръните на човечеството и да усетиш няколко магарешки бодила.

Кирил тръсна глава:

– Не разбирам какво имаш предвид.

– Срам, страх, позор, обезсърчение, тревожност, сърцата ни се хващат в такива капани от бодли, – поясни Румен.

– Забележи, – поклати глава Кирил, – Исус не познаваше плодовете на греха, докато не стана грях за нас.

– И когато го направи, всички емоции на греха се стовариха върху Него, – допълни Румен.

– Емоции? – Кирил въпросително го изгледа.

– Не усещаш ли емоцията в молитвата Му на кръста? – попита Румен.

– „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ – Кирил цитира думите на Исус.

– Ще се съгласиш, че това не са думи на светец, а на грешник, – повдигна вежди Румен.

– Така е, – съгласи се Кирил, – Той е стоял мълчаливо, докато множество присъди са откликвали в небето.

– Кое е най-удивителното за Този, Който се отказа от небесния венец и прие трънния? – попита Румен.

– Това, че го направи за всички нас, – категорично отговори Кирил.

Трифон все още мислеше върху това, което му каза Боян.

– Думите му бяха любезни и окуражаващи, но това това си бе живо ласкателство, – каза си той.

Трифон познаваше Боян като нагаждач и сметкаджия. За това не прие думите му като комплимент:

– Боян не просто ме хвали за нещо добро само по себе си. Едва ли е искал да ме подкрепи. Целта му е била да извлече някаква полза от мен.

Трифон си спомни, когато Боян го молеше да се изкаже добре за него, за да влезе в отбора. Това, което той искаше от него бе да го подкрепи с лъжа и Трифон не се съгласи.

– Мотивът му …., – плесна с ръце Трифон. – Повечето от нещата, които каза за мен не съответстваха на реалността. Явно ме ласкаеше за някаква си негова цел.

Боян умишлено бе преувеличил някои способности на Трифон.

– Това насмалко да ме подведе, да не виждам себе си такъв, какъвто съм, – потърка с длан челото си Трифон.

Той осъзнаваше в какъв капан щеше да се хване:

– Щракне ли и мрежата се вдигне, аз ставам жертва и то напълно безпомощна.

Дядо му не веднъж му бе казвал:

– Християнинът не трябва да използват ласкателство в бизнеса, семейството си или в каква да е друга област от живота си, за да получи нещо.

Трифон повдигна вежди:

– И при мен има моменти, в които лаская хората, но това е с много трудни люде и такива, с които имам важни взаимоотношения, – оправдаваше се той.

Наведе глава и тихо произнесе:

– Господи, знам, че не обичаш този вид реч, за това се покайвам. Искам да не бъда вече такъв. Помогни ми.

Трифон знаеше, че Бог няма да го изостави, ще бъде с него в трудните моменти на живота му, с една единствена цел, да го уподоби на Христос.

Камен бе вперил поглед в телефона си. Пръстите му се движеха много бързо по него.

Родителите му го викаха, но той не реагира.

Лиляна, съседката им, му подвикна:

– Камене, родителите ти ….

Момчето не вдигна изобщо глава.

Лиляна се замисли:

– Изглежда тук връзката е прекъснала отдавна.

Тончо, съпругът ѝ я попита:

– Каква връзка е прекъснала?

– Много често, когато децата поискат да поговорят с родителите си или желаят да им покажат нещо, тяхната реакция е, познай каква?

– След малко, сега не мога или зает съм, – ухили се Тончо.

– Лошото е, че това продължава дълго, – свъси вежди Лиляна. – И идва време, когато децата вече не се обръщат към родителите си и не ги чакат да намерят време за тях. А резултатът е плачевен.

– Права си, – съгласи се Тончо, – те викат децата си, но вече изобщо не ги слушат. Защо?

– Защото няма смисъл, – подчерта Лиляна.

– Е има и друга страна, – усмихна се Тончо. – Детето седи до тях, но е вече с телефона в ръка.

– И ние бяхме такива, – тъжно поклати глава Лиляна, – добре, че се усетихме на време. Днес нямаше да имаме диалог с нашите деца, ако продължавахме да ги игнорираме.

Гордостта и срама се срещнаха. Те са сестри, въпреки че изглеждат толкова различно.

Гордостта се пъчи, а срамът навежда глава.

Първата се хвали, а другата се крие.

Гордостта иска да бъде забелязана, а срамът желае да го избегнат.

Какви сестри са тогава?

Въздействието им е едно и също, държат те далече от Бога.

– Ти си повече от Него, – твърди гордостта.

– Твърде лош си за Бога, – казва срамът.

Ако гордостта те прогонва от Господа, срамът те държи далече от Него.

Гордостта предшества падението, а срамът пречи да се изправим пред Бога.

Господ, безгрешният и безкористен Отец, ни обича в нашата гордост и срам.

Бог в Христос помири света със Себе Си.