Светльо сподели с приятеля си Симеон:

– Мислех, че не излекуваната болка просто изчезва с времето.

– О, де да беше така, – усмихна се тъжно Симеон. – Тя просто се пренася. Появява се отново в следващия сезон с различно лице, но със същата тежест.

– И аз съм забелязал, че когато вляза в нова връзка с надежда за ново начало, проектирам старите рани на нови хора, – с болка констатира Светльо.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Миналите ни разочарования оформят настоящите ни реакции, а непреодоляната болка се превръща в леща, през която всичко се интерпретира.

– Какво може да се направи в такива случаи? – попита Светльо.

– Виж, – прехапа устни Симеон, – Бог е наясно с този модел. За това Той не пренебрегва разбитите сърца. Лекува и грижовно превързва раните ни.

– Знам, че ни изцелява, – отбеляза Светльо.

– Забележи, – наблегна Симеон, – изцелението не е прибързано, насилствено или повърхностно. То е умишлено и лично.

– Мога до някъде да се съглася, – Светльо поклати глава, – че изцелението е акт на послушание и мъдрост.

– Исус „превързва съкрушените сърца“ и извайва красота от пепелта, – допълни Симеон. – Бог не ни създава нови връзки и не ни поставя спешни задачи, преди да се погрижи за сърцата ни.

– А когато се забавя? – попита Светльо.

– Това е доказателство за подготовка, на която сме подложени, – отговори Симеон. – Това, което усещаш като тишина, може да се окаже процес на възстановяване.

– С течение на времето неизпълнените желания могат да създадат тиха скръб, с която се научаваме да живеем, вместо да се лекуваме от нея, – въздъхна дълбоко Светльо.

– Бог те кани, да донесеш тази болка при Него. Изцелението започва, когато осъзнаеш къде си наранен. Бог лекува това, което носим в Неговата светлина.

– Може би трябва да занеса всяка болка, разочарование и рана пред Господа, – започна да изрежда Светльо. – И да Го помоля да изцели сърцето ми, да възстанови надеждата ми и да ме подготви за това, което ми предстои.

– Довери Му се в процеса на изцеление и няма да съжаляваш, – подкрепи го Симеон.

Милен крещеше:

– Домашниии! Защо все ме питате за тях? Сякаш няма други важни неща под слънцето! Мразя да пиша домашни.

Милен предпочиташе да играе на компютъра си или с приятели навън.

Един ден дядо му като го слушаше, му каза:

– Твоите действия като дете определят резултатите, които ще имаш в бъдеще като възрастен.

– Знания, резултати и домашниииии, – размаха ръце възмутен Милен.

Дядо му го погледна спокойно и попита:

– Не си ли се замислял, че колкото по-рано започнеш да трупаш знания, толкова повече време ще имаш възможност да ги използваш и да натрупаш още по-нови?

Милен се замисли. До сега не бе гледал така на задълженията си в училище.

Изпухтя и тъжно поклати глава:

– Ако не съм натрупал достатъчно знания навреме, трудно ще наваксам с всичко, което ще ми предстои. Имаш право, дядо. Може да ми е неприятно сега, но ако се заловя, както трябва, ще имам успех за напред.

Всеки, който познаваше Филип можеше да каже за него:

– Той е добро момче. Работи повече от очакването и прави много повече без да сме го молили.

Само пастирът забеляза нещо нередно в поведението му.

– Ти се опитваш да спечелиш одобрението на другите и на Бога, за това толкова много се стараеш.

Филип се смути.

– Това са добри качества, когато ги даваш като дар на другите,– добави пастирът, – но никога не бива да ги използваш, за да спечелиш приемане и любов от хората или от Бога.

Филип още не бе убеден, че постъпва неправилно.

Тогава пастирът му го посъветва:

– Запитай се дали има някакъв дар, който можеш да дадеш на Бога, който Той да не притежава.

– Не, – в отговор Филип поклати глава.

Пастирът му се усмихна:

– Бог не може да бъде „купен“. Дарът на благодатта е безплатен. Щом това е вярно, какъв трябва да бъде нашият отклик? „Да вършиш правда, да обичаш милосърдие и да ходиш смирено с твоя Бог“.

Така Филип научи:

– Моите действия са израз на благодарност, а не начин за „купуване“ на Божията любов.

Благодатта е безплатна, а верният живот е нашият благодарствен отклик.

Сашо се качи в колата и потегли. Бе решил да прекара няколко дни в планината. Искаше да се уедини.

Мислите, които подхранваха тревогите му, се промъкнаха неканени и …

– Край, – въздъхна тежко Сашо. – Толкова очакваното ми време за покой и мир изчезна, а се надявах, че съм оставил проблемите си у дома.

Сашо не се отказваше толкова лесно. Той започна да се моли.

В главата му изплува стихът:

„Не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Всеки ден има достатъчно свои грижи“.

– Това е, – каза си той. – Притеснявах се какво може да се случи и това разрушаваше обещания от Бога мир за настоящето. Тревогите не постигат нищо. Те само ме разсейват да следвам Божията воля.

Бог знае за „утрешните“ проблеми, така че можем да Му се доверим, че ще ни помогне да се справим с тях, когато възникнат.

Ако нашите тревоги се материализират, ще можем да се справим с тях с Божията помощ в този момент.

Но засега нека се фокусираме върху Божието присъствие, което ни помага с тревогите „на днешния ден“.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.