Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

 Синът на Петрана учеше във втори клас. Тя работеше като консултант в магазин за дрехи и получаваше малко повече от една чистачка.

Естествено Петрана не можеше да си позволи да харчи пари за някаква модна дрънкулка.

Синът ѝ порасна. Той вече учеше в гимназията, където учат децата на най-богатите хора в града.

Петрана  плаща в тази гимназия с последните си пари. Тя искаше нейното дете да получи добро образование.

Веднъж на гимназистите им поръчаха да донесат това, което обичат най-много и да напишат съчинение за него.

Някой донесе костенурка, друг куче, трети водния си екип за гмуркане, едно момиче донесе таблета на Apple, а синът на Петрана майка си.

Тя се разплака, когато синът ѝ прочете своето съчинение.

Васка бе много дребна, едва 1,35 метра. Още в детската градина ѝ се подиграваха за ниският ѝ ръст. Думите на другите деца дълбоко я нараняваха:

– Дребосъчке, махай се от тук.

– Вижте, колко е дребна, сигурно пълзи по земята, вместо да ходи.

– Дребосък, ти и един стол не можеш да вдигнеш.

– Ха-ха-ха, какво мъничко джудже само!

Един ден Васка се обърна с болка към Бога:

– Господи,  защо си ме направи толкова дребна?

Минаха години. Васка стана учител на деца с нарушено зрение. А ето как се случи това.

Когато Васка беше в началото на специализацията си, в училището искаха да приемат  сляпо дете в предучилищната група, където всички останали деца бяха зрящи.

На Васка и поръчаха да му помага, когато учителката преподава на останалите.

Още първият ден тя влезе с Крум в стаята и седна до него. Докато учителката поздравяваше групата, Васка каза на сляпото дете:

– Спокойно,  до теб съм!

Изведнъж Бог и проговори:

– Ето за това съм те създал.

Ръстът ѝ за случая бе идеален. Тя се побираше на малките столчета, на които сядаше, за да помага на децата.

Васка помогна на Крум да научи брайловата азбука и той доста добре усвояваше материала, докато завърши гимназия.

С Божията помощ тази дребна учителка обучаваше деца със специални потребности. И то не година, две, а цели 20 години.

Бог бе използвал една дребна жена, висока само 1, 35 метра, колко повече някой който има недъг.

Бог има план за всеки от нас, независимо дали сме здрави и силни или хора в неравностойно положение.

Американката Хелън Келър още в ранно детство напълно загубила слуха и зрението си. Но благодарение на силната си воля и уменията на специален учител тя се научила да възприема речта, усещайки вибрациите на устните на говорещия.

След това, Хелън се научила да чете по метода на Брайл на пет езика, завършила гимназия, а по-късно и университет.

Впоследствие, тя посветила живота си политиката, социална дейност и защитата на правата на хората с увреждания.

Освен това написала 12 книги.