Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Моряците бяха уплашени. Вилнееше ужасна буря и някои от тях бяха изхвърлени от кораба и се удавиха. Те се чувстваха загубени. Много въпроси без отговор им пречеха да вземат правилните решения. Къде бяха? Колко дълго ще продължи това пътуване? Щяха ли някога да намерят пътя за вкъщи?

Беше 1492 г. и капитан на тези мъже беше Христофор Колумб. Той също не можеше да отговори на техните въпроси, нито на своите. Това пътуване бе предприето от другата страна на Атлантическия океан в търсене на пряк път за Индия. Вместо това, Колумб откри един остров между Северна и Южна Америка. Там той и неговите моряци намериха прясна вода и бяха спасени.

Подобна история не би се повторила днес. С точни карти капитаните на кораби насочват своя курс. Те не биха изгубили пътя.

Въпреки това на земята има много хора, които се чувстват така, сякаш са се загубили в бурния океан. Те си задават въпроси. Къде отивам? Изгубих ли се? Ще мога ли някога намери правилния начин?

Бог е чул нашите въпроси и Той вече ни даде една Книга, за да направлява живота ни. И това е Библията. Чрез нея можем да получим отговорите на много въпроси, ако позволим на Божия Дух да ни разкрива истината, когато четем Божието Словото.

Ливанов бил лауреат на много сталински награди и бил предпочитан от тогавашния режим. Въпреки това към болшевишката партия не се присъединил.

По това време такова поведение било не само явно предизвикателство, но и опасно.

Веднъж при срещата си със Сталин, той бил попитан:

– Защо още не сте влезли в редовете на комунистите.

Актьорът отговорил на генералисимуса, по следния начин:

– Йосиф Висарионович, аз много обичам своите недостатъци.

Сталин се засмял и инцидентът бил приключен.

По-късно този въпрос бил зададен отново на Ливанов от Н. С. Хрушчов и Л. И. Брежнев, но артистът предпочел да остане безпартиен.

Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Пуловерът е такава топла, вълнена дреха, с която обличат детето, когато е студено на майка му.

Ако децата не задават въпроси, те никога не биха разбрали, колко малко знаят родителите им.

Каквото и да правят децата това, което искат никога не биха могли да направят.