Иванов се обърна и  се усмихна.

– Мислиш, че съм разстроен, – попита Иванов. – Напротив. Въодушевен съм.

– И от какво си толкова ентусиазиран, – погледна го Крум.

– Погледни на там и кажи какво виждаш.

Крум се поколеба. Какъв е този подвеждаш въпрос?

– Поредният голям и пренаселен град, – каза Крум.

– Този град гъмжи от престъпност, алчност, страдание, корупция и поквара. Всички съществуващи грехове са намерили приют в този град. Той е един от най-богатите градове. Вземи всичките му беди и ги умножи по милион и ще получиш модел на греха за цялото човечество. Знаеш ли какво виждам аз?

– Ще ми бъде много интересно да чуя, – присви очи Крум.

– Виждам едно ново начало на човечеството. И това е едно от хилядите места, които ние ще завоюваме за праведните хора. Ще дойде времето на един нов по-добър свят. Ти видя, че демонстрацията мина успешно.

Иванов бе фанатик. Той искаше да изтреби цялото грешно човечество и да остави една шепа хора, които да дадат началото на един свят без грях. В очите си Иванов се виждаше като бог, които може да контролира и направлява хората.

– Да,  – сви притеснено ръце Крум, – но самолетът трябваше да падне във океана, а сега останките му лежат в пустинята. Екипите, които разследват катастрофите, ако намерят онова черно куфарче ….

– Това е дреболия, – усмихна се Иванов, – то може да се е разбило при катастрофата, но ще изпратя екип ако е останало нещо от него да го приберат.

Останките от това устройство наистина можеше да им създаде неприятности. Иванов беше технолог на една фармацевтична фирма. Благодарение на революционни методи за производство на ваксини тази фирма бе превзела пазара и цените на акциите ѝ пораснаха главоломно, а от това спечели най-много Иванов.

Комбинация от пари и връзки в медицинската индустрия, даде възможност да се изработи това устройство. Трябваше на всяка цена да си го върнат.

– Дано да се е разрушило по време на катастрофата, – съвсем тихо каза Иванов.

– Знаеш, че имаме и друг проблем, – намръщи се Крум. – Един от учените, които участваха в разработката е разкрил плановете ни.

Самуил Лазаров бе заподозрял, че нещо не е наред с научните разработки, в които участваше. За това бе разкодирал файловете и бе разбрал, че веществата, които разработва щяха да бъдат използвани за унищожаване на хора.

Бързо го ликвидираха, но той бе успял да предаде някаква информация на племенницата си малко преди да издъхне, но те не знаеха какво точно бе казал. Катя, така се казваше племенницата, успя да се отскубне и временно да се покрие.

– А онова момиче, – въздъхна Иванов. – Трябва на всяка цена да се ликвидира.

Предстоеше голяма гонитба, защото на няколко пъти Катя бе отървала кожата си на косъм. Тук не ставаше въпрос само за нейния живот, а за живота на милиони хора.

Влака спря на гарата. Той слезе бързо и докато се движеше между тълпата Радков си спомни за полученото съобщение от дъщеря си Соня:

„Поканила съм някои приятели за празника, намини, ако имаш възможност“.

Радков беше непрекъснато зает човек. Постоянно се обаждаше и обсъждаше въпроси с най- влиятелните финансови  фигури в страната и чужбина. Жена му бе катастрофирала и той потъна в работата си. след погребението рядко се срещаше и разговаряше с дъщеря си.

Беше празник. Така стана, че ангажимента му тази вечер бе отменен и на него съвсем не му се искаше да остане сам в апартамента.

За това извади телефона и реши да звънне на Соня.

– Соня, – каза Радков.

– Татко? – Соня бе изненадана. – Какво се е случило?

– Тази вечер е празник и съм свободен. Видях съобщението ти, ще сложиш ли още един прибор на масата?

От другия край на линията нищо не се чу. Радков предположи, че дъщеря му се двоуми.

„Навярно не ме е предвидила, – каза си Радков, – но сам съм си виновен. Колко пъти ме е канила, а аз все отказвам. А сега в последния момент…“

– Не се притеснявай, Соня. Напълно те разбирам, – каза спокойно Радков по телефона.

От другия край на линията се чу хлипане и той разбра, че тя плаче.

– Да, татко.

– Мога ли да дойда? – попита Радков притеснен.

– Разбира се, татко. Много ще се радвам да дойдеш.

Изведнъж Радков усети как го заля една благоговейна топлина.

Той бе пренебрегнал дъщеря си, но тя го прие и му прощаваше …..

Защо Бог ни дава възможност да преуспяваме? За да можем да гледаме телевизор с по-голям екран? Или да си купим най-хубавите къщи и най-скъпите коли?

Ето каква е Божията цел за процъфтяването ни, да утвърди Божия завет на земята и да осигури помощ за нуждаещите се.

Някои биха казали: „Но нали Исус беше беден и Той се чувстваше добре така“?

Това е нелепо. Навсякъде в Стария завет Бог обещава материални благословения на всички, които ходят непорочно и праведно пред Него. Ако Бог не е благославял Исус финансово,Той ще наруши Своето Слово.

Исус никога не се е стремял да изгради световна империя. Но това не означава, че Той е бил беден. Това показва, че Исус е бил най-големият дарител на тази земя и ние трябва да следваме неговия пример.

Ако започнем да даваме и вземем присърце финансовите нужди на хората, по-лесно ще спечелим сърцата им.

Как мислите, какво ще се случи в сърцата на хора умиращи от глад, ако им изпратите самолет пълен с храна, дрехи и медикаменти в името на Исус и Неговата любов? Сърцата на тези хора ще станат меки. Те ще бъдат отворени, за да чуят за Исус.

Не позволявайте някой да ви заблуждава, че процъфтяването е лошо нещо. Забогатяването не е лошо, когато помага на хората да избегнат ада и отидат на небето.

Забравете за вашите малки нужди. Погледнете наоколо. Започнете да мислите как да запълните потребностите на другите, как да утвърдите и изпълните Божия завет на земята.

Твърдо стойте във вярата и се пригответе за още по-големи  благосъстояние и процъфтяване.

Няколко души се бяха събрали около масата и обсъждаха нервно случилото се. Бяха се сблъскали с нещо, което не бяха срещали до сега, а това даде възможност да помъдруват малко.

– Това е някакъв объркан проект? – Румен удари с ръка по масата.

– Не, – отсече Христо и огледа другите. – Вижте, ние се намираме точно по средата на едно от най-силните течения в света. То има ясно очертани граници. А точно тук се разделя на две. Едната част продължава на север покрай брега, докато другата завива на запад, за да се превърне в част от субтропическото течение в Южния Атлантик. Течението, което минава покрай Южна Америка се затопля с няколко градуса повече спрямо онова, което продължава покрай бреговете на Африка.

– Е, и? – попита нетърпеливо Дони.

– Двете течения се събират отново близо до екватора и когато се смесят, играят ролята на буферна зона между теченията на северното и южното полукълбо, – поясни Христо.

– Съжалявам, но нищо не разбрах, – въздъхна Никола.

– Ако двете течения са близки по температура, когато се съберат, тяхната способност да са буфер вероятно ще намалее, – продължи да разяснява Христо. – Възможно е дори да преодолеят силата на Кориолис, която движи преобладаващите ветрове и съответно плитките течения.

Емил се протегна към чашата с чая, но спря по средата. По лицето му се изписа разбиране.

– Това би могло да измени напълно посоката на океанските течения. Нали?

– Точно така – заигра весела усмивка върху лицето на Христо. – Въртенето на земята определя посоките на преобладаващите ветрове. То е причината ураганите в северното полукълбо да се въртят обратно на часовниковата стрелка, а циклоните в южното да се движат по посока на часовниковата стрелка. За това имаме Гълфстрийм, който минава покрай източното крайбрежие на Съединените щати, движи се на север и след това завива на изток. Така в Европа могат да се наслаждават на хубаво време, иначе би била необитаема.

– Какво ще стане, – почеса се по главата Дони, – ако вода от южното полукълбо започне да тече покрай екватора близо до Африка?

– Ще навлезе в местата, където се зараждат атлантическите урагани – отговори Емил, който бе метеоролог по професия. – По-топлите води означават повече изпарения, а повече изпарения означават по-силни бури. На тропическата депресия ѝ трябва повърхностна температура над 26 градуса по Целзий, за да набере достатъчно сила и да се превърне в ураган. Щом това стане, тази стихия абсорбира два милиарда тона вода на ден.

– Два милиарда тона? – ахна Милена.

– А когато стигнат до земя, те изхвърлят от десет до двадесет милиарда тона дневно, – каза Емил. – Разликата между буря и мощен ураган е времето, което са прекарали в поглъщане на вода край съответното крайбрежие.

Дони, който обикновено беше сред най-бързо схващащите в помещението засия. Той най-сетне разбра за какво става дума.

– Когато това течение се затопли изкуствено и част от тази вода избяга на север, бурите могат да станат много по-силни.

– И много по-чести, – добави Христо. – И какво следва от това?

– Че някой помага на жестоките бури да се разразят точно върху нас през последните няколко години?

– Специалистите по ураганите твърдят, че навлизаме в естествен цикъл, в които се увеличава силата на бурите, – каза Емил, противопоставяйки се на гледната точка на Дони.

– Тези генератори и затоплящи уреди, които открихме, загряват водата и то осезаемо. Те не усилват ли този цикъл? – защити мнението си Дони.

И все пак това бяха само идеи и предположения. Бяха се натъкнали на някакъв експеримент, но още не можеха да разберат същността му.

Единственото, което ги притесняваше бе, че не знаеха дали тези странни машини застрашаваха по някакъв начин тях и хората като цяло …..

Филип беше ужасен. Той гледаше Ема и не можеше да повярва на ушите си.

– Какво можеш да направиш за приятелката си и детето ѝ тук, – опитваше се да я вразуми Филип. – Те имат нужда от лекар. В столицата имаме много добри специалисти по нервни болести. Те лекуват всякакви случаи, сигурен съм, че ще помогнат и на тях.

– Но как ще се справят там? – попита Ема. – Лекарите няма да могат да разговарят с тях.

– Имам много добър приятел, който много добре се справя с подобни случаи, – не отстъпваше Филип.

– Тя е моя приятелка, – упорстваше Ема. – Сега имам възможност да ѝ помогна, но тук и трябва да опитам. Няма значение, че шансът е съвсем малък.

Филип стисна ръката ѝ.

– Вразуми се, – помоли я той. – Случилото се е съдба, Божия воля, провидение, наречи го както искаш. Има неща, върху които не можем да влияем и трябва да ги приемаме, като истински християни.

– Може и да си прав, – тихо каза Ема. – Съмняваш ли се, че ако нямаше макар и малка възможност, не бих действала така?

Ема стоеше до леглото и го гледаше.

„Господи, колко се бе променила“, – помисли си Филип.

Плахото момиче, което бе срещнал преди години, се бе превърнало в жена със самочувствие, способна сама да взема решения. Меланхоличните ѝ сиви очи, бяха същите, както при първата им среща, но сега те гледаха право във сърцето му.

Толкова силно я обичаше, че го болеше от мисълта, че отново ще се разделят.

– И как ще ѝ помогнеш? – попита притеснено той.

– Още не знам, – призна си честно Ема. – Само знам, че трябва да ги събера заедно. Синът ѝ се е затворил за майка си, а от това нея я боли още повече. Трябва да намеря ключа, за да отворя вратата помежду им.

– И колко време ще трае това? – попита несигурно Филип.

– Няма значение.

Филип преглътна мъчително.

– Съзнаваш ли какво означава това за нас?

Искаше да ѝ извика: „Ние отново ще се разделим и кой знае, кога ще се видим пак. Нима толкова малко ме обичаш, че не искаш да се съберем и да живеем заедно?“

Но устата му бе заключена и той не каза нищо.

Ема кимна. Тя не можеше да се върне назад. Имаше дълг към приятелката си и трябваше да го изпълни.