Владислав бе първи министър при царя. Често го чуваха да казва:

– Службата пред царя, трябва да бъде пред тази на Бога.

Един ден Владислав легна тежко болен. Всички очакваха да напусне този свят. Царят го посети, застана до леглото му и когато забеляза че очите му са пълни със сълзи, го попита:

– Приятелю, защо плачеш?

– Ваше Височество, заповядай на заболяването ми да ме напусне.

Царя поклати озадачено глава и безпомощно повдигна рамене:

– Ех, де да можех да направя това.

– Заповядай, поне да не бера душа в тези адски болки, – молеше се отчаяно Владислав, като едва мърдаше пресъхналите си устни.

– И това не е в моя власт, – тъжно отбеляза царят.

– О, царю, – изтръгна се болезнен вик от Владислав, – разпореди се Бог да се смили над душата ми и да ме приеме на небето.

– Молиш ме за неща, които надхвърлят моите възможности, – смутено отговори царят.

Тогава болният се обърна към останалите в стаята:

– През целия си живот служех само на един човек, който не може да ми помогне в положението, което съм. Колко жалко, че не се интересувах от Онзи, Който има истинската власт да спасява и погубва …..

Колкото и верен да си спрямо земните неща, не пропускай да се стремиш към Божията мъдрост. Едното трябва да се прави, а другото да не се оставя.

Едното е: „Но първо търсете Божието царство и Неговата правда“, а другото е верност към земната работа. Отдавайте подобаващо място на „земното“ и на „вечното“.

Таньо и Светльо се бяха отново събрали заедно. Учеха в различни градове и редките почивки, които имаха, им даваха възможност отново да се съберат.

Времето бе хубаво и двамата излязоха на разходка.

Таньо учеше в столицата и се бе нагледал на какво ли не. Там той бе свидетел на много несправедливости, а и новините, които слушаше за военни действия и гонения на християни в някои страни помрачаваха мислите му и допринасяха за тъгата му.

– Сърцето ми скърби за хората по целия свят, които са преследвани, особено заради вярата си, – каза Таньо с много болка.

– А какво ще кажеш за тези над чийто глави летят снаряди или тези, които са напуснали домовете си, защото са се страхували за живота си? – попита Светльо.

– Мъчно ми е за хората, които се отнасят към живота с отчаяние и песимизъм. Такива се чувстват  нещастни и нямат радост в живота, – добави Таньо.

– Такова състояние може да доведе всеки до ямата на унинието, – отсече Светльо. – И не може да бъде по друг начин, защото светът се е превърнал в тъмнина.

– Но винаги има надежда, – обнадежден заяви Таньо, – защото Исус е светлина. Тази Светлина свети в тъмнината и мрака не може да я преодолее.

– Омразата не може да се замести с ненавист, само любовта може да промени нещата, – категорично подчерта Светльо.

– Тогава какво можем да направим? – попита Таньо.

– Нека се молим непрестанно за светлина и любов, чрез които бихме преодолели  тъмнината, – предложи изход Светльо.

– Ние живеем с надежда, защото имаме Исус, – наблегна Таньо.

– Молитвата ни за тази ситуация нека да бъде: „Господи, молим се Твоята светлина и любов да тържествуват в този свят на отчаяние, болка и нищета“.

Слънцето препичаше необичайно за сезона. Съвсем лек полъх на вятъра разведряваше положението, но на Спас това съвсем не му помагаше. Не, че му беше горещо, просто нещо по-дълбоко го измъчваше.

Видя го Ганьо и му махна с ръка, но Спас не го забеляза.

– Изглежда нещо го измъчва сериозно, – каза си Ганьо и приближи съученика си.

– Здравей, Спасе! Как я караш?

Спас, махна с ръка, но нищо не каза.

– Неприятности ли имаш? – попита Ганьо.

– Не ми стигат главоболията, ами и една депресия ме е подгонила, – въздъхна тежко Спас.

– Стресът е борба, реална за повечето от нас.

– А нима е нужно да бъде така? – повдигна глава Спас.

– Трябва да си наясно, че вълшебна формула за отмахване на стреса завинаги няма, – поклати глава Ганьо. – Той е емоционален, а понякога и панически отговор за ситуация, която мозъкът ни е определил за заплаха.

– А това добро ли е? – с негодувание попита Спас.

– Може да се приеме и за такова, – уклончиво отговори Ганьо.

– Как така? – подскочи Спас.

– Стресът те предпазва от опасност, мотивира те да вземеш по-добро решение, а може да ти помогне да направиш и опит за промяна.

– Добре, може и да си прав, – съгласи се Спас, – но защо не чувствам така нещата?

– Ако стресът е започнал да контролира живота ти, тогава имаш сериозен проблем.

– Тогава как да спря да се тревожа? – попита Спас.

– По-скоро се запитай, как да променя начина, по-който възприемам стреса или как да се справя с него?

– И как да карам по-нататък? – недоумяващо повдигна рамене Спас.

– Първо не позволявай на стреса да взема решение вместо теб, като замъглява преценката ти за ситуацията. Помоли Бог да ти покажи, дали чрез това максимално нервно напрежение, не пропускаш възможност, която Той ти дава.

Спас внимателно слушаше съученика си и размишляваше над думите му, като съобразяваше как точно да ги приложи към своята ситуация.

– Второ, – сви още един пръст на ръката си Ганьо, – не подхранвай стреса, така че да те контролира. Ето Исус ни предлага свобода от тежкото бреме, но ние трябва да отидем при Него и положим затрудненото си душевно състояние пред Господа. Наградата ще е голяма – свобода, мир и спокойствие.

– За третото и сам се досещам, – каза Спас. – Трябва да поискам мъдрост от Бога, но точно за какво?

– В последно време не се ли нагърбваш с неща, които искаш сам да управляваш? – попита Ганьо и без да дочака отговора на съученика си, продължи. – Нека Бог те насочи към основата на твоя стрес и когато осъзнаеш причината за това си състояние, помоли Господа да замени стреса ти с Неговата сила.

В очите на Спас се забелязаха весели пламъчета.

– Благодаря ти, – каза Спас.

– Благодари на Бога, Той дава на всеки изходен път, – засмя се добродушно Ганьо.

Атанас бе само на седемнадесет години, когато му казаха:

– Ти си одобрен за студент в Германия.

Имаше само три месеца до заминаването си и Атанас сериозно се притесни:

– Но аз никога не съм учил немски език. Как ще се справя, ако не знам добре този език?

Следващите дни бяха напрегнати. Той учеше и пишеше нови думи и изрази. Дори ги носеше написани на картончета със себе си навсякъде.

Дойде деня. И Атанас замина. Пристигна обезкуражен  в Германия, защото чувстваше, че все още не е усвоил добре езика. Той влезе в аудиторията подтиснат и угнетен.

Един от преподавателите го забеляза и го попита:

– Младежо, какво ви смущава? Изглеждате ми притеснен и измъчен.

Атанас обясни като се запъваше почти на всяка дума:

– Трудно ми е …… с езика. Още ….. не съм го ….. усвоил …… добре.

Преподавателят се усмихна и каза:

– Ученето на език е като изкачване на пясъчни дюни. Понякога усещате, че не стигате до никъде. Но просто продължавайте и непременно ще успеете.

„Да, – помисли си Атанас, – как можах да забравя? „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява“.

Всеки в живота си има проблем, но когато се обръщаме към Този, Който е „завладял света”, ние откриваме не само, че Той е верен, за да преминем през трудностите, но и че няма нищо по-важно от близостта да бъдем с Него.

Бог ни дава своя мир, помага ни да Му се доверим и ни дава възможност да вървим по-нататък, крачейки близо до нас.

След интервюто на Кристиян му съобщиха:

– Наемаме те в нашата консултантска фирма веднага.

Той едва бе завършил колеж, затова мислено реагира: „Не мога да напиша нито един ред компютърен код, нито нещо разбирам от бизнес, как така ме приеха? Тези да не са луди?“

Когато видяха недоумението на Кристиян, му обясниха:

– Ние оценяваме, не само опита, но и личните качества като способност за решаване на проблемите творчески, показване на здрав разум и работа в екип. Фирмата поема нови хора, които могат да бъдат обучени на необходимите умения, стига да са от типа, който компанията търси.

Ной  не знаеше как да построи ковчега. Той никога не бе правил лодка, дори не бе дърводелец. Бе само фермер. Ризата му бе пропита от потта му. Той можеше единствено да държи плуга.

Въпреки всичко Господ избра него, защото „той ходи точно по Бога“. Бе оценена неговата възприемчивост и сила да се противопостави на присмехите, подигравките и натиска на останалите.

Когато ни се отдаде възможност да служим на Бога, едва ли се чувстваме експерти в това, което трябва да направим. За наша радост Бог не ни оценява по нашите умения и опитност.

Той награждава нашия характер с любов към Него и желание да Му се доверим. Когато тези качества се развиват в нас, Бог може да ни използва за по-големи или по-малки начинания, за да постигне волята Си на земята.