Филмът по телевизията бе прекъснат от поредните реклами.

В повечето случаи те отегчаваха Тотьо, но други предизвикваха желание да притежава предлаганото.

Грозната истина бе, че той не винаги имаше достатъчно средства, за да задоволи породилите се копнежи по една или друга стока.

За съжаление похотта на очите никога не се утолява.

Един ден Тотьо си каза:

– Колкото повече гледам, толкова повече ми се иска. Това, което виждам влияе на времето и ресурсите ми.

Осъзнавайки, че има избор Тотьо реши:

– Ще обръщам глава, ще затварям очи или ще си тръгвам. Избирам да се съсредоточа към това, което е правилно.

Оттогава Той започна да определя какво да гледа, кого да слуша и какво да допуска до ума си.

Нека всеки от нас мисли и допуска неща, които са истинни и благородни, справедливи и чисти, прекрасни и почтени, а това може да стане единствено ако изпълваме умовете си с Божието Слово.

Бъдете проницателни и направете правилния избор.

Сашо пак закъсняваше. Все нещо му се случваше в последния момент преди да тръгне.

Когато отиде на уреченото място, те не бяха вече там. Тъй като предварително се знаеше къде ще ходят, Сашо хукна нататък.

Когато настигна приятелите си, той задъхан ги попита:

– Знаете ли кога и кой е направил първата снимка на жив човек?

– Ох, пак със твоите „великолепни“ открития, – въздъхна Пламен.

– Остави го нека разкаже, – намеси се Асен. – Това е интересно.

Спечелил всеобщото внимание на групата Сашо започна важно и тържествено:

– Първата снимка на жив човек е направена от Луи Дагер през 1838 г. Снимката изобразява фигура на един празен булевард в Париж по средата на следобед.

– Невъзможно! – възкликна Петър. – По това време на деня булевардът и тротоарите би трябвало да са оживени от движението на карети и пешеходци.

– Човекът не е бил сам, – уточни Сашо. – Хора е имало на оживения Boulevard du Temple, където е направена снимката ….

– Но нали каза, че булевардът е бил празен? – обадиха се няколко гласове.

– Просто не се виждат на снимката, – допълни Сашо.

– Как така, ем са били, ем не се виждат на снимката? – ококори очи невярващо експозиция Стефан.

– Времето на експозиция за обработка на снимката, известна като дагеротип, отнема седем минути за заснемане на изображение, което трябваше да бъде неподвижно през това време, – започна да обяснява Сашо, но останалите го гледаха още по-недоумяващо.

Той продължи без да се съобразява с това:

– Изглежда, че мъжът на тротоара е единственият заснет човек, защото той е стоял неподвижен. Смята се, че се е опитвал да излъска ботушите си.

Всички в групата застинаха и занемяха.

– Причината да няма никой друг в кадър е защото всеки останал се е движил прекалено бързо. Поне така твърдят специалисти, – отбеляза Сашо

Понякога неподвижността постига това, което движението и усилието не могат.

Димитър бе много развълнуван. Той си намери работа в голяма фирма за връзки с обществеността.

След няколко месеца той бе освободен от тази длъжност по различни съображения.

Димитър бе съкрушен. Чувстваше се безполезен и засрамен.

Когато се прибра в къщи, сподели новината със съпругата си:

– Уволниха ме.

Очакваше тя да се притесни и разтревожи, но тя отговори с увереност:

– Е, нещо ново ще се появи.

Тези думи му дадоха смелост и той започна без страх да чука по вратите.

Много скоро Димитър намери работа в голяма рекламна агенция.

Не се мина много време и заедно със свой колега основаха собствена такава, която имаше успех, дори спечелиха редица отличия.

Един ден Димитър осъзна:

– Успехите ми се дължат на новото ми отношение към провала. Никой не трябва да се страхува от неудачите. По-добре е да приема предизвикателствата въпреки рисковете. Това, което изглежда като провал, може да доведе до победа и да ни научи на важни уроци.

Чрез такива преживявания узряваме, научаваме да се доверяваме на Бога и добиваме увереност, че Той ще действа за наше добро.

Някои хора доста стресиращо приемат летенето със самолет.

Какво да кажем за Павел, който летеше с осем месечния си син и то не веднъж.

Малкото първоначално се справеше добре с адаптирането по време на един от полетите, но по едно време му доскуча да седи в скута на баща си и обърна поглед към съседната седалка.

На нея седеше непознат жена.

Детето внезапно пожела да спре да се гушка в баща си и изпълзя до жената.

Тя отвори ръцете си за него и каза:

– Просто ми го дайте.

Бащата ѝ подаде малкия си син.

След няколко минути малкото сложи глава на гърдите на непознатата и заспа.

– Ще се грижа за детето ви, а вие дремнете, за да наваксате малко сън, – предложи тя на бащата.

Мъжът благодари, настани се удобно и моментално заспа.

Добротата на жената и любовта към ближния си казаха дума. Те бяха напълно достатъчни, за да се почувства малкото добре, а бащата да отпочине.

Петров изтърва обяда в стола и се насочи към близкия ресторант.

Там го обслужи сервитьор, който се държеше странно. Бе разсеян и три пъти трябваше да му повтори поръчката.

При сервирането младият мъж, се обърка нацяло. Извини се, но и след това нещата не потръгнаха в работата му.

– Явно този човек има тежък ден днес, – каза си Петров.

Той можеше да се оплаче от работата на келнера направо на собственика на ресторанта или нямаше да му даде изобщо дори малък бакшиш, но …

Петров постъпи по друг начин.

Почувства, че трябва да помогне на сервитьора. За това извади портфейла си и му даде двеста лева. С толкова разполагаше в момента.

Младият мъж се разплака:

– Току що спасихте колата ми.

Петров бе разбрал, че нещо повече измъчва сервитьора и той реши да му помогне.

Така се реши да посее време за този млад човек, чувствайки, че само двестате лева няма да свършат работа.