Беше време когато Рени се страхуваше да ходи на училище. Уроците ѝ бяха интересни и тя запаметяваше всичко още в клас, но една група момичета я тормозеха. Често ѝ правеха жестоки шеги.

За да се скри през междучасието от тях, Рени влизаше в училищната библиотека, където разглеждаше и четеше струпаните там книги.

Един ден тя прочете името „Исус“.

Нещо трепна в нея и тя бе сигурна:

– Това е Някой, Който ме обича.

През следващите дни, очаквайки предстоящото мъчение, Рени прошепна:

– Исусе, защити ме.

Така тя се чувстваше по-спокойна, защото предполагаше, че Той бди над нея.

С времето на момичетата им омръзна да дразнят Рени и я оставиха намира.

Минаха много години, но доверието в Неговото име, продължаваше да крепи Рени в трудните моменти.

Тя започна да чете Божието Слово и разбра, че Исус е Истината, Пътя и Живота.

Рени като малко момиченце призова Името Му и не съжаляваше по-късно за това.

Нека и ние да Му се доверим напълно, защото Той е Този, Който ни обича.

Облачно. От времена време слънцето се показваше и пак се скриваше. По едно време дори прикапа. После дъждът се засили и спря.

Васил гледаше небето, гледаше локвите и мърмореше под носа си:

– Животът не е лесен. Колкото остарявам, толкова по-трудно става. Някои сякаш нарочно привличат трудностите, а други си живеят без много затруднения.

– Тежат ли ти годините? – обади се комшията Тодор. – Не може да не се сблъскаш със затруднения.

– Понякога се чудя дали изобщо ще се справя, – въздъхна Васил.

– Бог е обещал да ни приве ….

– Господ, а какво прави Той? – прекъсна го яростно Васил. – Става ли по-лесно в живота ни?

– Бог не е казал, че ще ни се разминат проблемите, но Той ни дава ресурси и Своя Дух, Който ще ни преведе през тези проблеми. Какво по-добро от това може да бъде за нас? – добродушно се усмихна Тодор.

– И каква ти е ползата като теглиш и ти като другите? – махна с ръка Васил.

– Бедствията съкрушават някои, а други след като ги преминат, чупят рекорди. Виж, ако я няма зимата, пролетта няма да ни се струва толкова приятна. Ако не опиташ несгодите, успехът няма да те споходи.

– Приказвай си, каквото си искаш, но ме остави сам да се блъскам в орисията си, – недоволно размаха ръце Васил.

На Марта не ѝ оставаше много. Тя лежеше безпомощно в леглото и премисляше минали събития.

– Ех, мислех си, че една добра жена никога не мисли за себе си – и тежко въздъхна. – Постоянно трябваше да правя нещо за някой друг, а моите нужди оставаха най-накрая, ако останеше изобщо време за тях.

До нея обикновено седеше най-малката ѝ дъщеря Ели, която слушаше оплакванията ѝ.

– Какъв живот изживях? – питаше се Марта. – Грижех се за мъжа си, момчетата и момичетата в семейството.

– Ти си правела всичко необходимо, според силите си, за да бъдеш една добра майка и съпруга, – опитваше се да я успокои Ели.

– Да, правех това, но то не беше добро, – говореше съвсем тихо Марта. – Не ви помогнах да станете по-самостоятелни, а обсебвах и вършех нещата, които сами трябваше да правите. Така ви причиних голяма злина.

В спомените на Марта изплува разгневения ѝ мъж, който току що бе научил от лекаря, че жена му е неизлечимо болна.

– Нямаш право да умираш, – задавено говореше той, – Чу ли ме? Какво ще правя аз без теб?

Бе добър човек, но бе свикнал всичко жена му да върши. Не знаеше къде са съдовете, чиниите и чашите, за да ги сложи на масата. Никога не бе се включвал в чистене след ядене или миене на съдове. За него това не бе негово задължение.

– Наблюдавам как братята ти се отнасят със съпругите си – Марта погледна тъжно Ели – и това, което виждам, съвсем не ме радва. Чакат всичко наготово и не им помагат в нищо. И за това съм виновна аз, така съм ги научила.

– Не се упреквай, те си са такива, – студено каза Ели.

– Всичко давах за вас, а себе си пренебрегвах, – редеше на глас тъжните си мисли Марта. – Мислех си, че ако не вземам нищо за себе си на този свят, ще го имам в изобилие в отвъдния, но това е пълна глупост. Бог е отредил да се радваме на живота, а не да се превръщаме в жертви на околните.

Ели гледаше майка си и недоумяваше, от къде ѝ идваха тези мисли в главата? За нея тя бе свита, скромна, отдаваща предимство на другите.

Марта се опита да се надигне от възглавницата, но не успя. За това съвсем тихо промълви:

– Ели ……, – гласът ѝ звучеше глухо.

Дъщеря ѝ се наведе над нея, за да я чуе по-добре.

– ……обещай ми, че няма да последваш моя пример. Моля те не прави като мен …… Радвай се на живота, който Господ ти е дал …….

Поразхлади се и хората дори следобедите се разшаваха навън. Къде валя, къде отмина, но поне не бе горещо. Полъхваше ветрец, а това бе удобно за разговори.

Пред старата кръчма на селото се бяха събрали няколко мъже и бурно разговаряха.

– Чуйте още през 1930 г. икономиста Джон Кейнс предлага в рамките на сто години технологичният и икономически напредък да доведе хората до точка, в която ще работим само три часа на ден и петнадесет часа седмично, – подчерта гордо Камен, винаги осведомен и според другите най- много знаещ.

– Какво ще правим с цялото си свободно време? – попита Стойко.

– Така е озаглавил и есето си този икономист тогава, – поясни Камен.

– Като гледам, изминали са повече деветдесет години от писанията на този икономист, но технологиите, вместо да създаде повече свободно време, ни направи по-заети от всякога, – не остана назад и Драго.

– Вярно е, дните ни са препълнени, – бързо смутолеви Първан.

– И то не с ежедневни задачи като пътуване и приготвяне на храна, защото те отнемат много по-малко време, – допълни Драго.

– Все пак живота ни е много забързан, – изказа се и мълчаливеца Марин.

– Освен това, погледни хората, особено младите, върви забол поглед в телефона си. Седнат да ядат, погледа им пак в него. Разговарят от време на време, ако това изобщо може да се нарече общение, – поклати недоволно глава бай Лазар.

– Ох, накъде се е забързал този свят?! – изохка чичо Сава.

Дъжд като из ведро. Митко притича под един навес и се сблъска със Крум, стар негов приятел, с който от години не се бяха виждали.

От дума на дума, двамата решиха да притичат до близкото кафене, хем да се видят, хем да си поприказват.

В кафенето бе топло и уютно. Само дъждът нахално тропаше по стъклата на прозорците и напомняше за себе си.

– Ако съм честен, – започна малко неохотно Крум, – голяма част от времето ми е погълната от грижите за собствения ми живот. Разбира се, това изглежда естествено и неизбежно.

– Виж, – усмихна се топло Митко, както някога, – колкото повече остаряваме, толкова повече нарастват нашите отговорности. Трябва да се грижим за децата и застаряващите си родители, да не говорим за собствени физически нужди и ежедневни изисквания.

– И все пак, колко често и лесно този фокус се простира отвъд необходимото в една дива не балансирана и само поглъщаща се форма на живот? – поклати тъжно глава Крум.

– В интерес на истината, това се случва много повече, отколкото някой от нас иска го да признае. Трябва да се отбележи, че това не е съвременен феномен, а вечно предизвикателство за човешкото сърце.

– Да, твърде често „се занимаваме със собствените си къщи“, пренебрегвайки дома на Господ, който „лежи в руини“.

Митко и Крум от детство посещаваха църквата и там израснаха. За това сега Крум цитираше Агей, един от пророците в Израел.

– Тук откриваме същата болест, – Митко потупа по рамо приятеля си, – която ни мъчи днес. Нашите собствени желания и нужди са на първо място, като всичко и всички останали се вписват, ако и когато времето позволява, включително домакинството на вярата, Църквата на Бог.

Крум само въздъхна, а Митко продължи:

– Основният проблем на „както времето позволява“ към Бог и другите е неуловимата природа на времето. Просто казано, нашите егоцентрични апетити никога не се засищат и ако бъдат оставени не контролирани, ще изискват всяка унция от нашето време и емоционален капацитет.

– Ако преследваме и култивираме начин на живот, който е ориентиран около семейството на Бог и неговата мисия в този свят, това никога няма да се случи, – плесна с ръце Крум.

– Вярвам, че честната оценка на тази склонност е първата стъпка към истинско изцеление и израстване в Христос. Преди ние като християнско семейство да можем да светим като светлини в света, първо трябва да признаем дълбочината на личната гордост и загриженост за образа и егото, които живеят във всяко човешко сърце.

– Знаеш ли, досега не съм се замислял сериозно за това? – призна си Крум.

– Господ копнее да види къщата си изградена и сияеща от светлината на неговата любов. Той е фар на надежда и светлина за целия свят, кани всеки от нас в радостта и свободата.

– Когато ориентираме сърцата и животите си около Неговата история, не само се изцеляваме, но и хората около нас започват да се сблъскват с трансформиращата любов на Бог във и чрез нас.